— Не, изобщо не ми се струва зловещо.
— Е, аз всъщност не… сещаш се. Надявах се да поговорим?
— Супер. Страхотно. И аз искам да ти кажа някои неща. — Маршал оставя чантата с лаптопа си и става. После ми подава ръце. Пръстите ми се плъзгат лесно и някак познато между неговите, докато ме дърпа да стана. Мисля си как държах ръката на Рони, докато казваше на родителите си истината за живота си. Коя е била, през какво е минала, защо е направила някои неща. Помня как ме болеше, докато я стисках силно. Усещах как се изплъзва, докато говореше, и трябваше да се вкопча в нея, да я задържа, за да не замълчи. Помня момента, в който я пуснах, когато баща ѝ отвори ръце и тя отиде при него. Завиждах. Защо повярваха на нея, а на мен не? Какво ми има, че трябва да нося тази срамна тайна сама?
Маршал задържа пръстите ми малко по-дълго, сякаш мога да падна. Случилото се ме препъна, наистина ме накара да падна, когато си мислех, че едва ли вече нещо може да ми причини това. Спомних си за дупката на Рийс и как и аз имам своя, как се клатушкам много близо до ръба ѝ, трябва да се хвана за него, за да не се подхлъзна. Ако падна в желанието да бъда Грейс Картър, няма да се измъкна повече.
— Искаш ли спагети? — пита Маршал. Още държи ръцете ми и се взира в очите ми — вероятно не осъзнава, че ми помага да не падна към миналото.
— Да, може да хапна спагети. — Да, може да хапна спагети. И може да се преструвам, че всичко е нормално, засега.
— Елиза пак е започнала — казва ми Маршал, докато реже зеленчуци в кухненския бокс.
Стоя точно до него (имам нужда да съм близо), докато търкалям един покрит с пръст праз по плота и слушам тракането на ножа. Това е успокояващ ритъм, почти приспивен. Обаче ако се опитам да се вкопча в него, той спира да реже и се заема с друг зеленчук.
— О… — отвръщам.
— Ти не вярваш, че някога е спирала, нали?
— Не, всъщност не — клатя глава.
Той спира да реже и застива неподвижно, наклонил глава, взира се в металния абсорбатор.
— Аз също, ако трябва да съм честен. — Трак, трак, трак, започва отново. — Бях доста самонадеян, като си казвах, че мога да ѝ помогна и че един разговор ще реши нещата. Тя дойде онзи ден и открадна новия таблет, който купих за рождения ден на сина си. Този уикенд той ще дойде при мен за седмица и няма да мога да му дам подаръка, защото тя го открадна. Измъкна го точно под носа ми. Не можах да повярвам. Тя отрича, отрича, отрича. Дори се опита да обвини теб, като намекна, че не те познавам много добре, но те пускам в апартамента си. Едва когато заплаших, че ще кажа на родителите ѝ и на полицията, си призна. Плака, обеща да ми върне парите, защото го била продала.
— Кога стана това?
— В неделя вечерта. Тя намина, след като бях у вас, и до понеделник вечерта, когато се скарахме, го беше продала. После се опита да ми каже, че го е продала, защото си изгубила работата. Ама как, по дяволите…? — Удря вбесен с ножа. — Как изобщо знае къде да го продаде толкова бързо? Направо не е за вярване. — Пак започва да реже. Дори не мога да помисля за нея, камо ли да я погледна. Цял ден телефонът ми беше изключен. Всъщност очаквах тя да ме чака пред вратата, не ти.
— Тя каза ли ти кога е загубила работата си?
— Не, макар че трябваше да се досега, тъй като нямаше пропуск за сградата последните няколко пъти, когато ходехме на работа заедно. Сигурно е станало, преди да отиде при родителите си. Направо не знам как ще се оправя с всичко това.
— Трудно е, когато човек, на когото държиш, се окаже в такава дупка.
— Което ме кара да те попитам ти как разбра? Исках да те питам и преди, но не ми се струваше уместно.
— Е, Маршал, знам, защото елин от най-любимите хора в живота ми — не е гадже или нещо такова, а приятел, когото обожавах — беше наркоман. Знам, че е неуважително да го наричам така, и трябва да кажа, че е бил пристрастен към хероина, но ако го направя, ще омаловажа нещата. Сякаш не правеше всякакви ужасни неща, за да си набавя пари. — Тракането на ножа пак спира. Аз се взирах в белите плочки на пода, докато говоря, и сега вдигам поглед и виждам, че изглежда шокиран. Не, не шокиран, шокът е нещо мимолетно. Той изглежда ужасен. — Но аз го обичах толкова много. Затова се примирих. Научих се да му отказвам, когато искаше пари, но не можех да скъсам с него. Той самият ми каза, че това, че не късам с него, е вероятно едно от най-лошите неща, които мога да направя. Не можех обаче, не и докато не се наложи. — Не можех да го отрежа. Рийс беше моят наркотик. Моят наркотик бяха хората, които се нуждаеха от мен. Точно това е различно при Маршал: той не се нуждае от мен така, както Рони се нуждаеше от мен, както Рийс се нуждаеше, както Лори се нуждаеше.