Тя ще го направи. Рони наистина ще го направи.
Ника
Брайтън, 2016 г.
— Питала ли си се дали водиш живота, който трябва да водиш? — питам я.
Тя е на най-горното от каменните стъпала. В тях с времето се е набила мръсотия, няма да им се отрази зле едно хубаво почистване с четка. Рони стои пред червената врата и изглежда готова да натисне звънеца, да започне процеса.
— Не — казва тя.
— Не ти вярвам. Хайде, кажи ми, питала ли си се някога дали живееш живота, който трябва да живееш?
Тя въздиша и свежда глава. Обзалагам се, че е свила устни, затворила е очи и усилено се опитва да не се моли за правилния отговор.
— Дори да съм, какво значение има?
— Аз мислех, че не водя живота, който трябва да имам. Мислех си, че има някъде живот, който трябва да живея, и когато спра да бъда някоя друга, мога да се прехвърля на него и да започна отначало. Но работата е там, че аз съм тази, която съм. Това е животът, който трябва да водя, просто защото това е животът, който живея. Когато хората ми казваха, че да съм бездомна не е животът за мен, аз все се защитавах и твърдях, че напротив, това е. Но не го вярвах. Все си мислех, че ако върна няколко години назад, всичко можеше да е по-различно. До момента, преди да напусна Лондон, преди да срещна Тод, преди да напусна Чизуик, преди да отида в полицията, преди да кажа на родителите си. Не спирах да се връщам така и какъв е смисълът? Всъщност аз живях този живот. Той е мой, само мой. Аз съм тази, която съм, заради всяко нещо, което ми се е случило. Не мога да се преструвам на щастлива постоянно, не мога да се преструвам, че неведнъж съм мислила да сложа край. Но аз съм тази, която съм. Това съм аз. Аз нямам нужда от справедливост.
Тя се обръща да ме погледне. Иска да заплаче, но се бори със себе си.
— Ами ако аз искам справедливост? Моят чичо изчезна, вероятно в Испания, и аз искам справедливост. Искам този мъж да си плати. Не само заради мен, но и заради теб.
— Нямам нужда от справедливост — повтарям.
— Е, аз имам — отвръща тя с такава решителност, че стиска зъби, преди да се обърне и да натисне звънеца.
— Няма да можеш да го направиш — казвам ѝ. — Била си с чичо си с години и не си могла — защо си мислиш, че сега ще можеш?
— Заради теб.
— Аз нямам нужда от справедливост.
— Не разбираш! — вика тя. — Това е…
Млъква рязко, защото вратата се отваря. Високата изискана жена е облечена безупречно. Тя е класическа красавица и винаги е била. Помня първия път, когато я видях, колко красива ми се стори. Имаше царствена осанка и исках да бъда като нея. Исках да бъда точно като нея. Косата ѝ сега е прошарена, вдигната на кок, на лицето ѝ има малко бръчки, но в общи линии все още е същата богиня, която видях като осемгодишна и реших, че искам да стана балерина.
— Здравейте? — казва тя, усмихва се първо на Рони, после на мен. — Какво обичате?
Изкачвам стълбите възможно най-бързо и хващам Рони.
— Не, не, сбъркали сме адреса. Извинете, че ви обезпокоихме. — Дърпам Рони.
— Познавам ли ви? — пита тя, когато Рони не помръдва. Взира се в жената, сякаш вижда въплъщение на самия Дявол.
— Не, не — казвам бързо. — Хайде, Рони, да вървим.
— Рони? — пита госпожа Дано. — Момент… Рони? — Тя поглежда към мен. — Ника?
— Да — отвръща Рони. — Ние сме. Дойдох да дам нещо на съпруга ви. — Не знам кой е по-изненадан, когато Рони внезапно връхлита покрай жената с много скъп кашмирен костюм — госпожа Дано или аз. Не знаех, че е способна на това. Тръгва през къщата, очите ѝ диво търсят жертвата ѝ.
— Скъпа, кой е? — Неговият глас. Отново съм на единайсет, ужасена от онова, което ми е направил за първи път. Отново съм на тринайсет, чувам щракането, когато пуска плейъра и „Танцът на Захарната фея“ изпълва залата, а аз съм почти съсипана от това, което прави после. На петнайсет съм, виждам лицето му, когато ми казва, че полицията е говорила с него и той ще ме накаже, задето продължавам да издавам на хората нашата тайна.
Вдишвам, вдишвам, вдишвам, вдишвам. Сърцето ми сякаш прелита през времето, опитва се да избяга от миналото в настоящето и бъдещето. Трябва да се махна оттук, трябва да се обърна и да избягам.
— Какво става? — пита госпожа Дано, Рони, която тича по стълбите, откъдето дойде гласът.