Спокойно, Ника, спокойно — казвам си. — Трябва да я спреш. Забрави за него — мисли за нея и какво ще стане и с двете ви, ако тя го направи.
Хуквам и аз, трябва да я спра. Не искам справедливост, не искам това.
В дневната им на горния етаж Рони стои до масата за хранене. Изглежда са вечеряли, пили са вино, сега вече са на сирена, хапки и плодове. Трябваше да се досетя — ако бях се замислила за тях повече от необходимото, — че са хора, които превръщат всяка вечеря в дълго удоволствие. Ръката на Рони е опасно близо до ножа за плодове на масата. Той е малък, остър и опасен. Тук има още двама души — мъж и по-млад мъж — и аз се опитвам да не поглеждам към тях. Концентрирам се в Рони, която се взира в двамата пред камината, докато ръката ѝ се приближава до дървената дръжка на ножа.
— Кои са тези хора? — пита господин Дано и агонията от всички тези години отново ме залива. Опитвам се да не се страхувам, но губя битката с ужасените си по-млади същности.
— Напуснете, преди да съм повикала полиция — казва госпожа Дано, която влиза след нас.
— Извикай полиция — казва Рони. — Наистина мисля, че трябва да чуят това. — Гласът ѝ се е променил. Звучи някак далечна, звучи студена. Тя се е отделила от себе си, за да може да стори това. Другите двама мълчат — вероятно гледат оръжието, което е на милиметри от ръката на тази непозната.
— Рони, моля те не го прави. — Говоря съвсем бавно, успокояващо. Тя диша тихо, но накъсано, което ми казва, че не е напълно готова. Подготвя се и когато дишането ѝ, звукът на това, което си мисли, най-сетне се забавя и нормализира, тя ще е вече напълно откъсната. И тогава вероятно ще го направи. Тогава ще използва ножа и вече няма да има връщане и за двете ни.
— Всъщност, Ника, трябва да го направя — казва тя.
— Не трябва.
— Трябва. Не знаеш колко ужасно се чувствах всеки ден, всеки ден, откакто излъгах онзи полицай.
— Знам. И аз така се чувствах. И двете минахме през това, забрави ли, затова разбирам как си се чувствала.
— Не, не разбираш. Не беше същото. — Тя се обръща към мен за миг, клати глава в нещо като съжаление и се обръща пак към жертвата си. — Съжалявам, много съжалявам. — Тя пак клати глава, сякаш се опитва да прогони спомен, опитва се да се отърве от истина, която не иска да каже. — След като ти отиде в полицията и те си поговориха „приятелски“ с него, той вече не ме докосна. — Дишането ми се забавя, става по-равномерно, почти замира. — Той каза, че аз съм показала лоялност, но ти… ти трябва да бъдеш наказана. Ето защо винаги влизаше при него първа. Той после ми казваше какво ти е направил, докато аз трябваше да танцувам за него.
С ъгълчето на окото си виждам по-младия мъж, вероятно синът му, как вдига ръка към устата си и поглежда възрастния. До мен госпожа Дано продължава да се задъхва, мисля, че плаче, но тя не ме интересува, не мога да мисля за никой друг.
Изцяло съм концентрирана в Рони. И в това, което призна.
— Продължи почти година, преди да спре, защото жена му започна да идва — казвам ѝ.
— Каза, че си заслужаваш всичко, което ти причинява. Нали? — Изплюва тя към него, дишането ѝ се забавя още повече. Приближава се до момента, в който ще го направи. — Съжалявам, Ника. Много съжалявам. Жена му започна да се появява заради мен. Знаех, че е като майка ми, мисли само за себе си, затова ѝ написах анонимно писмо, в което казвах, че съпругът ѝ възнамерява да я напусне заради своята ученичка от „Лешникотрошачката“.
— Била си ти? — казва госпожа Дано.
— Да, аз бях. Трябваше да направя нещо. Нещата, които той ми казваше, че причинява на Ника…
Рони спира да плаче и трепери. Успокоява се; неподвижна е, готова. Готова е да отнеме живота му и да го накара да си плати за онова, което ѝ е сторил, което стори на нас, и вероятно на безброй други.
Аз поглеждам сина му, малко по-голям е от нас — очите му са широко отворени и ужасени. Той понякога идваше на общите уроци, но винаги седеше отстрани с книга и никога не участваше. Той не заслужава да става свидетел на това.
— Не си виновна ти — казвам на Рони. — Ти нямаш никаква вина — за нищо. Дори не си виновна, че излъга полицията. Не ти трябва да раздаваш справедливост. Да си вървим.
— Той трябва да си плати за стореното — отвръща тя. — Трябва да си плати. И щом го направя, ще мога да спя нощем, ще спра да се мразя и ще се чувствам нормално.
— О, Рони — казвам, докато пристъпвам към нея. — Много те бива в самозаблудите, нали? Няма да стане нищо такова. Всеки ден от живота си ще си спомняш лицето му, ще помниш усещането и никога вече няма да можеш да заспиш. Знаеш го, нали? Дълбоко в себе си го знаеш. — Вече съм достатъчно близо, телата ми почти се докосват. Усещам топлината от голите ѝ ръце, макар че са настръхнали. Внимателно покривам ръката ѝ с моята, свивам пръсти около нейните и бавно я отдръпвам от масата, далеч от ножа, далеч от най-голямата грешка в живота ѝ.