Опитвам се да не гледам към него, защото всеки път, когато го зърна, спомените нахлуват в ума ми и вибрират в тялото ми. Всеки път чувам неговата честота и как тя резонира в света, усещам болка, изпитвам страх, спомням си какво е да искаш да спреш да съществуваш.
Бавно, внимателно, дърпам Рони назад, докато застава до мен, до вратата, готови сме да си тръгнем. Другите трима в стаята издишат, но най-силно издиша той. Изплашен е. Много изплашен.
Искам пак да го почувства. Искам да знае какво е да си малък, слаб и ужасен от това, което ще ти се случи. Искам да го изпита дори за част от секундата — какво е да си истински изплашен. Погледът ми е привлечен от ножа. От това, което може да стори той. От нещото, което ще го накара да се чувства като жертвата.
Рони
Брайтън, 2016 г.
Тя е бърза, толкова е бърза, че едва успявам да видя какво става. Движи се с невероятна скорост, ножът се озовава в ръката и, преди да мога да я спра, преди да ѝ кажа да не го прави, наистина не си струва да губиш безсмъртната си душа заради това. Заради него не си струва да изгубиш свободата и душата си.
Предполагах, че е нужна повече сила, отколкото влага тя, предполагах, че ще е по-трудно от това, което тя прави. Лицето му е изкривено от шок, очите му излъчват болка, устата му зейва от изненада, преди той да се свлече и да падне на пода.
Четиримата стоим напълно ужасени; смразени от стореното. Но госпожа Дано се съвзема първа, достатъчно, за да изтърве ножа. Той изтраква шумно на лъскавия дървен под. Погледът ми се премества от мъжа на пода към ножа, който жена му стискаше допреди малко. Отстъпвам назад, за да се отдалеча от оръжието. Не мога да повярвам, че дори за миг съм си помислила, че мога да сторя това. Не мога да повярвам, че съм се смятала за способна.
— Какво направи? — пита тихо Ника. Шокът ѝ протича по вени през всяка сричка. — Какво направи?
И внезапно госпожа Дано избухва. Красивата, овладяна жена, жената, на която исках да приличам, която носи кашмир и перли, която фризира косата си по най-елегантен начин, изчезва и се превръща в крещящо чудовище:
— КАЗА МИ, ЧЕ ТОВА СА ЛЪЖИ! — пищи тя на съпруга си. — Че не им харесвало, че ги караш да полагат усилия, затова са си измислили всичко! Каза ми, че когато ѝ предложиш ролята в „Лешникотрошачката“, тя ще се успокои и ще стане ясно, че си е измислила всичко, за да ме манипулира, да контролира теб? И това са били лъжи, наистина си ѝ го причинявал! На тях! Правил си това на тях и на всички останали, които те обвиниха! — Очите ѝ са безумни, тялото ѝ е страховито, напрегната е до крайност.
Някъде отзад синът ѝ, копие на баща си, спокойно вади мобилния си телефон и започва да набира.
— Линейка, моля. И полиция — казва той сякаш съвсем спокойно. А през това време майка му продължава да крещи.
— Принуди ме да се преместим тук от Лондон, защото новите момичета не разбирали методите ти и щели да лъжат за теб, а репутацията на човек можело да бъде съсипана само от едно обвинение! Аз изоставих всичко заради теб и сега разбирам, че е било истина! Ти си насилват тези момичета! Изнасилвал си ги! А аз всеки път ти вярвах!
Очите на сина са странно изцъклени, докато говори по телефона, сякаш е в друг свят, свят, в който ужасът, който чува, изчезва още щом достигне до ушите му, за да може той да извика спокойно линейка и да им каже, че баща му е намушкан с нож от майка му. Че майка му е в истерия. Не, той не е в опасност. Да, да дойде полиция. Да, той знае как се оказва първа помощ и ще го направи, щом затвори телефона, но баща му не изглежда толкова зле. Не, добре е, няма нужда да останат на линия, докато линейката пристигне.
— Да, моля, побързайте — казва накрая.
Когато затваря телефона, не отива към баща си, за да го успокои, да му окаже първа помощ и дори не го поглежда. Стои неподвижен, с широко отворени очи, лицето му е мъртвешки бледо на фона на гъстата черна коса. Поглежда Ника, после мен, после пак Ника.
Не мога да погледна към Ника, защото не знам как да я погледна след онова, което разкрих. Не мога да гледам дълго и към мъжа, който кърви на пода пред мен. Той е странно, зловещо мълчалив, но очите му са отворени, от него се лее пот и притиска с длан раната от ножа, затова разбирам, че не е мъртъв. Всеки път, когато го зърна, виждам, че очите му са разфокусирани, сякаш вижда нещо, което не е тук. Мисля, че знам какво гледа, какво вероятно вижда, докато животът му изтича. Затова и не мога да го гледам твърде дълго, защото знам какво трябва да направя: да предложа утеха. Трябва да хвана ръката му и да му предложа единствената версия на последно причастие, която мога да изпълня като бивша монахиня — да го утеша вероятно в последните му минути. Но просто не мога да го направя.