Внезапно синът му като че ли идва на себе си, шокът от случилото се е изчезнал. Тръгва към майка си и аз очаквам да отвори ръце и да я прегърне, да я утеши, да ѝ прошепне, че разбира и би сторил същото на нейно място. Но той посяга покрай нея, грабва платнените салфетки от масата и след миг е на колене до баща си. Внимателно отдръпва ръката му, оглежда раната и започва да притиска салфетките към нея, за да спре кръвта. Толкова е нежен с него, любящ и притеснен, че се сепвам. Къде е човещината ми, прошката ми, състраданието ми, нали съм жена, посветила живота си на бог? Къде е състраданието ми като човешко същество?
Ето защо не можех да остана в манастира — напомням си. — Не мога да открия толкова много прошка в сърцето си. А прошката, истинската прошка, е способността да минеш отвъд твоята болка и да постъпиш правилно, дори ти да нямаш полза от това. Този момент, и всички, довели до него, ми показват това.
— Трябва да живееш — казва той на баща си, спокойно. — Трябва да живееш, за да си платиш. Не заслужаваш да умреш, без да си платил за стореното. — После поглежда към майка си, която най-сетне е спряла да крещи и се взира в него. — И се надявам, че в ада има специално място за такива като теб, задето си си затваряла очите толкова години. — След тези тихи, страшни думи, погледът му отново става стъклен, докато спира кръвта от раната на баща си и чака заедно с нас линейката.
Сирените пристигат първи, после тежките забързани стъпки. Следват викове, заповеди, къщата се осветява на пресекулки от сините светлини на колите отвън, отвеждат ни настрани после ни разделят; много хора говорят едновременно. Най-сетне поглеждам към Ника, за да видя какво мисли, какво чувства, какво иска да направим сега. Каквото и да реши, аз ще го сторя, ще ѝ дам всичко, от което има нужда. Целият ми живот ще бъде посветен на нея и на желанието ми да ѝ се отплатя.
Тя се взира през мен, като че ли изобщо не ме забелязва. Като че ли не забелязва никого. Върви, накъдето я насочват, но не отговаря и на най-простите въпроси.
Това ли е? Това ли е краят, или само началото?
20.
Ника
Лондон, 2016 г.
В къщата на родителите ми цари хаос.
Предната врата е отворена. Отвън е паркиран бял микробус, страничната му врата зее и е частично пълен с кафяви кашони. В коридора също има кашони, които водят към задната стая. Струпани са и пред стълбите. Всички за запечатани и готови да бъдат натоварени в микробуса. Обзалагам се, че Саша и Ралф не са имали представа с колко много неща са претъпкали къщата на родителите ми.
Влизам през входната врата. Вероятно трябваше да почукам — все пак съм чужд човек, — но и това ми се струва странно. Това беше моят дом, мястото, в което можех да дойда, когато бях бездомна. Точно затова ми е странно да те наричат „бездомен“. Сякаш това означава, че просто си без покрив на главата. Ами ако ти липсват всички други неща, които правят дома: любов, приемане, внимание, грижа? Чувство за принадлежност? Тогава не си ли бездомен? Не си ли без дом? Това, което имах с Тод, не беше дом. На улицата имах всички тези неща.
— Ника! О, господи! — казва Саша, когато влизам в задната стая.
Тя минава покрай нещата по пода и идва към мен, прегръща ме през врата. Все още е странно да видя колко много ме обича сестра ми, колко се радва да ме види след толкова много години, в които съм имала чувството, че дори, не ме забелязва.
— Толкова се радвам да те видя. Как разбра, че се изнасяме днес?
— Не съм — отвръщам и я прегръщам. Притискам я към себе си за няколко секунди: тя вероятно няма да иска да ме прегърне отново, когато чуе онова, което имам да им кажа. Вероятно няма да иска да ме види повече. Но трябва да го направя. Колкото и да боли, трябва да го направя и да приключвам. Рони искаше да дойде с мен, но полицията я задържа по-дълго, за да я разпитат за чичо ѝ.
Освен това как бих могла да ѝ се доверя отново? Тя ме излъга. Дори онази нощ в апартамента ми в Брайтън, когато се държеше сякаш ми е казала всичко, пак ме лъжеше, пак криеше нещо.