Родителите ми седят в креслата, в които винаги са седели. Радвам се, че е така, че са тук, в задната стая, във всекидневната, която е точно до кухнята. Още преди да си тръгна, избягвах тази стая, която беше предимно за важни гости. Винаги съм я свързвала с деня, в който господин Дано дойде да убеди родителите ми, че начинът, по който ме докосваше и нещата, които ме караше да правя, са нещо съвсем нормално ѝ аз съм разбрала погрешно. Всяка част от тази стая ми напомня как той пиеше чай, ядеше бисквити и казваше на родителите ми, че получавам главната роля в „Лешникотрошачката“. Изнасили ме за първи път на следващия ден и ми каза, че вече може да прави каквото си пожелае с мен, защото никой няма да повярва и на една моя дума.
— Ралф! Скъпи! — вика Саша близо до ухото ми. — Скъпи! Ника е тук!
— Ника? — пита Ралф. Чувам го на горния етаж, после слиза по стълбите. Върви бързо по коридора към мен и ме прегръща.
— Ника! Господи, колко се радвам да те видя! — възкликва той. — Саша не е на себе си от щастие, откакто ти се появи. Не е на себе си. Аз също, очевидно. Трейси-Ди няма търпение да се запознае с теб. Тя сега е на училище, но по-късно, нали?
Не помня Ралф да е бил толкова приказлив, никога. Никога. Или пък да се е радвал толкова на присъствието ми. Опитвам се да превъртя спомените, както превъртам песните в плейъра си, за да намеря време, когато Саша и Ралф са били толкова загрижени за мен. Но Саша почти не се задържаше у дома. Тя беше предимно с Ралф, защото се опитваше да избяга от атмосферата, в която живеехме.
— Е, ако това не е доказателство колко се радваме да те видим! — казва Саша. — В случай че си забравила, Ралф никога не говори толкова много.
Родителите ми не са продумали. Вероятно са в шок, ако трябва да съм честна. Аз също съм в шок от факта, че пак съм тук, пак виждам това място, пак виждам тях. Нищо не се е променило за толкова години. Нищо основно поне. Килимите изглеждат нови, но са подобни на старите, тапетите са нови, но със същите шарки. Мебелите изглеждат стари и ми напомнят за мебелите, когато живях тук, когато това беше „дом“.
Те изглеждат същите. Мама е съвършена, както винаги: спокойна, дрехите и са безупречни, гримът — внимателно положен. Мисля си, че госпожа Дано ми заприлича на нея, когато я видях за първи път — красива жена, която се поддържа добре и винаги изглежда добре, каквото и да става. Баща ми е с удобни дрехи, както винаги: когато се прибере от работа, си сменя костюма с ежедневни панталони и тениска с дълги ръкави. Предполагам, че вече е пенсионер. Не съм питала Саша за тях; нямах сили.
— Осъзнавате ли, че микробусът е широко отворен? — казвам на Саша и Ралф.
— Какво? — пита Ралф, опитва се да погледне Саша и към микробуса навън едновременно. — Саша!
— Не съм виновна аз, ти товариш багажа — сопва се тя. — Е, хайде, не стой така, върви да видиш дали липсва нещо. Тъпчо.
— Ти си тъпчо!
— Не, ти.
— Не, ти.
Те продължават така до вратата и ме оставят сама с моите тихи, притеснени родители.
— Вероника — обажда се първи татко.
— Здравей, татко отвръщам. — Здравей, мамо.
Тя запазва мълчание, отдалечена, дистанцирана. Предполагам, че съм я наранила много силно, когато си тръгнах. Трябвало е да обяснява отсъствието ми на семейните събирания; трябвало е да обяснява защо съм по всички вестници и списания, прочута с това, че взимам наркотици, наричам се Ника и си провалям живота. Баща ми вероятно е успял да го понесе по-леко, да го игнорира — все пак той имаше син, който бе важен човек и работеше в Ситито. Не, дъщерите са отговорност на майката. Майката трябва да им показва как да станат жени, да бъде пример за скромност, достойнство, благоприличие и интелигентност. По-малката дъщеря трябваше вече да е омъжена и с деца. Ако не, виновна е майката. Моята майка. Всичко, което направих, е отражение на нейните качества като майка. Вече го разбирам. Разбирам защо не можа да приеме онова, което ѝ казах за господин Дано — защото то означаваше, че се е провалила. Ако думите ми бяха истина, значи тя бе отгледала дъщеря, която не може да казва „не“, беше отгледала курва. Нямаше значение, че той ме принуждаваше; тя не искаше да бъде майка на дъщеря, за която някой — а те щяха да са много — ще пита как така се е оставила да бъде изнасилвана постоянно от човек, който ѝ преподава балет. Научих много в библиотеката в Бирмингам. Четох и препрочитах всяка книга, която имаше връзка със случилото се с мен, първо като дете, после като тийнейджър, накрая като жена, която живее с мъж, който бавно разкъсва душата ѝ.
Прочетох различни теории, различни мисли, безброй обяснения. Знам тези теории така добре и мога да разбера дали са правилни или грешни и как понякога пасват идеално на живота ми. Но след всички мисли и след проумяването идва това: родителите ми не ми повярваха. Те повярваха на човек, който изнасилва дъщеря им, вместо да послушат същата тази дъщеря, която бе дръзнала да им каже истината. Те бяха убедени, че това е мой проблем и могат да го игнорират.