— Не мога да повярвам, че толкова време съм живяла с вас и ви позволявах да се грижите за Трейси-Ди, когато всъщност сте защитавали човек, който е изнасилил дъщеря ви. Е, стига толкова, Ралф — казва тя през рамо, — вземи всичко, защото няма да стъпим повече тук. Не ми пука дали ще се наложи да изхвърляме нещо, но трябва да изнесем всичко наведнъж.
Тя плъзга ръка в моята.
— Хайде, Ника, идваш при нас.
— Не, не, няма проблем. Аз си имам живот и работа в Брайтън — казвам ѝ. Думите ми се струват някак странни, нищо не ми изглежда реално или осезаемо. Сякаш съм пълен с хелий балон — лек и готов да се отнесе нанякъде. Ако затворя очи и пусна ръката ѝ, ще се понеса. Всичко е малко нереално, защото за първи път ми повярваха веднага.
— Не, Ника. Няма да приема това. Имаш нужда някой да се грижи за теб известно време. Тя остава с нас, нали, Ралф?
— Да — вика той от коридора. Действа бързо; изнасянето, което досега вървеше бавно, някак небрежно, доколкото мога да съдя по атмосферата в къщата, когато влязох, сега става почти трескаво.
Саша ме извежда навън и ме настанява на предната седалка на микробуса, после се връща в къщата, за да помогне на съпруга си.
Мама така и не ми продума, мисля си, докато седя в микробуса, застопорена там, сякаш Саша завърза връвчицата на балона.
Дори след всички тези години съмненията на майка ми към мен си остават. Аз не съм дъщерята, която е искала, не съм момичето, което е искала да отгледа. Чудя се дали щеше да ме харесва, да ме предпочита, ако просто бях мълчала и търпяла през всички тези години. Да не би и тя да го е преживяла?
Помня как ме гледаше понякога, как се взираше в мен, сякаш не може да проумее какво толкова е станало. Когато не ядях, когато седях и се взирах в нищото, когато повръщах преди уроците по балет, понякога я виждах как ме гледа, като че ли правя от мухата слон. Това се случва на всяко момиче — сякаш ми казваше изражението ѝ. — Защо го превръщаш в такъв голям проблем?
Бързо и решително прогонвам тази мисъл. Никой, преживял такова нещо, не би оставил и друг да го преживее, нали?
— Ние ще се грижим за теб — казва Саша, когато се качва в микробуса. — Ще останеш колкото искаш, защото сега най-важната си ти.
Рони
Брайтън, 2016 г.
Те ни вярват. Те вярват на Вероника Харпър и Вероника Харпър. Те вярват, че той ни причини това; те започнаха разследване и ще се свържат с всички настоящи и бивши ученички, за да видят коя от тях ще говори с тях.
Те ни вярват. И един от полицаите дори ни се извини (поотделно), че не са ни вярвали толкова години. Не знам какво е казала Ника или какво е почувствала, но се надявам, надявам се, надявам се, че това, че ни повярваха този път, ще ѝ помогне. Това не може да изличи миналото, но може да направи бъдещето по-хубаво. Поне се надявам. Тя излезе от полицията преди мен. Аз трябваше да остана, за да им разкажа всичко за чичо си. Те искат да разследват и него. Не само заради онова, което ми стори, но и заради престъпленията срещу братята ми. Ще говорят с Брайън и Деймън, за да разберат какво искат да се направи.
Госпожа Дано вероятно ще бъде съдена за опит за убийство; очаква се съпругът ѝ да се възстанови напълно от случилото се миналата нощ. Казах на полицая, който ме разпитваше, че това е добре, но част от мен иска да беше иначе. Признавам го, защото сега изповядвам всичко. Всичко.
Най-сетне признах всичко. Всичко в мен беше изречено и повторено. И то не на човек, който ще ми отвърне да кажа „Отче наш“, ще изслуша угризенията ми и после ще опрости греховете ми, а на друг. По някое време ще отида на изповед и ще кажа всичко на свещеника, ще разкрия наистина сърцето си, че не можех да се отърва от мисли за отмъщение, че не можех да простя и че не можах да помогна на умиращ човек. Да, може да не съм вече монахиня, но както обясних на Клиф, това е призвание, а не работа. Все още се чувствам като монахиня и знам, че би трябвало да се държа като такава. Но засега най-важно ми се струва, че се изповядах.
Освободих се от бремето и едновременно с това пак усещам бреме.
Откакто съм в Брайтън, искам да отида в апартамента на Ника, да я видя, за да ѝ кажа отново, че съжалявам. Но това ще е заради мен, не заради нея. Това ще е поредният опит да я накарам да ми прости, когато има всички основания да не го прави. Надявам се, че се е обадила на Маршал и се е свила в прегръдките му, обливана от обожанието, което той очевидно изпитва към нея. Надявам се, че не е сама и има кой да се грижи за нея.
Надявам се, че това е началото на следващия етап от живота ѝ. Със сигурност е начало за мен.