Седя тук, във фоайето на полицейския участък, и чакам татко да ме вземе. Свила съм колене към гърдите си и съм облегнала глава на тях. Надявам се той да не се бави много.
21.
Ника
Брайтън, 2016 г.
Нямаше ме почти три седмици.
Саша не искаше да ме пусне и аз установих, че не мога да си тръгна, защото и аз не го исках.
Спях в тяхната малка спалня за гости, в която имаше само легло, кръгло килимче на пода и лампа до леглото. Спах много, понякога проспивах почти целия ден, събуждах се, обръщах се и заспивах отново. Нощем миналото често ме измъчваше: тревогата се прокрадваше в мрака, проникваше в ума ми и ме държеше будна със своите полубезформени спомени и ужасяващи проблясъци.
Моята по-голяма сестра се обади в работата ми и им каза. Просто така. Би трябвало да ѝ се ядосам, че не ме попита дали искам да им каже, но тя мисли, че няма от какво да се срамувам и не съм направила нищо лошо, и е готова да се нахвърли срещу всеки, който се усъмни в това. Госпожа Насър очевадно е проявила голямо разбиране и отказала на любезното предложение на Саша да ме замести, за да си запазя работата.
Често чувам Саша и Ралф да говорят нощем и знам, че тя се обвинява, че не е забелязала нищо. Обвинява се, че не си е била у дома, че не сме били достатъчно близки, за да ѝ кажа.
Не си виновна ти — искам да ѝ кажа. — Никой не е виновен — само той.
Тя отиде да се види и с бащата на Рони. Да му каже, че Рони трябва да спре да ми звъни засега.
— Много ми домъчня за него — обясни ми след това. — През повечето време седяхме и мълчахме, защото не знаехме какво да кажем. Изглежда все едно някой го е разкъсал, парче по парче. Изглежда толкова съсипан, но се опитва да се държи заради Рони. — Както аз заради теб — добавя безмълвно.
Изпратих на Маршал съобщение, че ще отсъствам няколко седмици и ще се свържа с него, когато се върна. А се връщам сега. Върнах се. На работа съм, смятам да се видя с Маршал, да говоря с него за всичко, което е прочел напоследък във вестниците. Той знае, че познавам господин Дано и че историята ме е потресла, но не знае всичко.
Мисля, че намерението ми да кажа на Маршал върна Тод в мислите ми. Може би защото казах и на него и той го използва, за да ме тормози и наранява. Доставяше му някакво извратено удоволствие, а тогава аз не познавах друго отношение. Изчетох всичко за това в библиотеката и можех да погледна назад и да го видя, но едва сега мога и да го почувствам. Рони започна да пие, да взима дрога и да спи с по-възрастни мъже, защото смяташе, че това заслужава. При мен тази роля пое Тод.
Когато мисля за него, винаги стигам до Рони. Толкова сме свързани, историите ни са така преплетени една в друга, като дървета, израснали от един корен — дори след години на раздяла стъблата на нашите истории пак се преплитат. Ние сме като музика на нотен лист: ноти за дясна ръка и ноти за лява ръка, изсвирени заедно, за да бъде песента завършена.
Не съм я виждала. Тя послуша Саша и спря да ме търси, което е най-доброто и за двете ни. Това ми даде шанс да искам да говоря с нея. Ако ми беше пред очите постоянно, щях да искам да се махне. А сега искам да говоря с нея. Сега, след като ни повярваха, след като други хора започнаха да говорят за господин Дано, светът и за двете ни е различен.
Излизам от служебния вход на хотела към широката уличка зад него. Винаги се изумявам колко е обширно това пространство, въпреки че в тази част на Брайтън всичко е тясно и сбутано, сякаш сградите са се сгушили една в друга, за да се пазят от силните ветрове, които идват откъм морето. Обикновено тук отвън стоят поне трима-четирима души от персонала, пушат, пият кафе или пък клюкарстват за някой друг, който работи в сградата. Днес е празно. Светлината изтлява и небето скоро ще стане светлосиво, знак, че вечерта приближава, а после и нощта.
Рони. Мисълта за нея препуска през мен, както преди месеци, когато Джъдж реши да ми отмъсти. Трябва да спра — мисълта за нея с така мощна, че се втурва през тялото и ума ми като силна вълна, която едва не ме поваля. Рони. Поемам дълбоко дъх и го задържам. Когато усещам прииждането на паниката, си напомням, че трябва да дишам. Дишам. Точно това съветват книгите; да дишаш. Това потиска паниката и успокоява ума. Посягам към джоба си, вадя плейъра. Обикновено не съм със слушалки, когато вървя по улиците, не се чувствам в безопасност, ако не чувам какво става около мен, но след дишането музиката е следващото, което може да ми помогне.
Някакво шумолене вляво не успява да отклони вниманието ми от развиването на слушалките. Трябва да дишам. Дишай. Още шум, после стъпки, и тогава усещам ръка на гърлото си, блъска ме назад към стената.