— Да, полицай — измърморвам, после ровя в джобовете си за ключа за входната врата. Пръстите му напипват парче метал — голо, самотно, без ключодържател, който да издаде нещо за мен — в десния ми джоб.
Отдалечавам се от двамата мъже и знам, че каквито и да са мотивите на полицая, той вече ме е запратил по този път. Пътят, на който следващата голяма спирка ще е онази, в която животът ми като Грейс Картър ще приключи и отново ще стана Вероника „Ника“ Харпър.
Рони
Ковънтри, 2016 г.
Най-шумно е нощем, когато започва Голямата тишина.
Всички се стараем да сме тихи през деня и в часовете, официалните молитви в църквата, аз се опитвам да изхвърля възможно най-много от шума в мен, покривам всяка произнесена дума със звука на хаоса, който живее в мен. Правя го, за да се подготвя за Голямата тишина, часовете между вечерните и сутрешните молитви, когато не се говори, не се шуми, не се издава никакъв ненужен звук.
Когато Голямата тишина започва, шумът в главата ми става непоносим. Гласовете, спомените, музиката, думите, проблясвайте от моя зле живян живот са там, пищят, за да бъдат чут, крещят да бъдат освободени. Често се налага да запушвам ушите си с ръце, за да заглуша тази врява.
Невинаги е било така. Когато дойдох първия път и след това втория, не беше така. Тогава можех да се вкопчвам в тишината, в главата ми цареше тишина, в сърцето ми — покой, за известно време бях свободна. Общността ме прие такава, каквато бях в онзи момент, не се интересуваха от жената, която беше влязла през тези порти, изпълнена със срам и вина. Те виждаха само човека, когото нарекоха Грейс, защото онази, която съм била, и онова, което бях сторила, беше от друг, отминал живот. Станах този човек и можех да се отдам на относителната тишина, която се възцари в съзнанието ми.
Сега съм най-изплашена по време на Голямата тишина. Когато пребивавам в тишината около мен, а шумът отвътре започва като шепот и бавно се засилва, разраства се, издува се, докато вече не мога да чувам, не мога да мисля, не мога дори да помисля за сън.
Утре вечер ще е различно. Ще съм в друго легло, в друг град. Ще съм в друг живот. И вече няма да трябва да се страхувам от Голямата тишина.
Страхът отново започва да пърха в мен. Това ли искаш? — питам се пак. — Наистина ли това искаш да направиш?
Не това искам да направя, това трябва да направя. Вече не мога да бъда част от Голямата тишина — спокойствието тук ме плаши, вместо да ми дава сили. Не мога да живея с целия този шум и хаос в мен, не и когато знам какво мога да сторя.
Другите, които си тръгнаха през последните години, които излязоха от стените на обителта, за да не се върнат повече, искаха съпруг, деца, живот, който да бъде под техния контрол. За мен това е невъзможно. Аз трябва да си тръгна, защото най-сетне признах, че съм като Юда. Сторих ужасно нещо и трябва да постъпя правилно.
Утре вече няма да съм сестра Грейс и отново ще стана Вероника „Рони“ Харпър.
Господи, прости ми, само за това мога да се моля тази нощ. Шумът в главата ми е твърде силен, за да измисля нещо друго, освен: Господи, прости ми.
2.
Рони
Лондон, 2016 г.
Къщата изглежда твърде малка. Но не е и никога не съм я усещала такава, когато живеех тук. Когато бях малка, тази къща ми изглеждаше огромна, тя беше огромна, тя е огромна. Но предполагам, че е същото като да се опитваш да облечеш дрехите от детството си — не ти стават вече, защото си ги надраснал. Не искам да кажа, че съм надраснала дома на родителите си. Не съм толкова груба.
— Стаята ти не е съвсем същата като преди — казва мама. Тя все така се усмихва и потрепва, без да ме поглежда в очите. Така се държеше, когато свещеникът идваше на чай, и вероятно така би се държала, ако кралицата се отбие някой ден. Искам да сложа ръце на раменете ѝ и да ѝ кажа да се успокои, да си спомни, че това съм просто аз.
Всяка стъпка през къщата, по стълбите, сваля по един пласт време, променя тапетите, килима, мебелите, самата атмосфера вероятно, и вече почти мога да видя как беше преди, мога да усетя как къщата пак става такава, каквото беше, когато живеех тук, когато я наричах свой дом.
— Тя всъщност вече не е моя стая — казвам внимателно.
— Е, да, но просто те предупреждавам, в случай че си очаквала всичко да си е като преди. Не е така.
— Благодаря ти, че ме предупреди — казвам накрая. Много мило от тяхна страна, че ме приемат, особено с толкова кратко предизвестие, затова не искам да я разстройвам още в първите минути от появата си.