— Здравей, Ейс — чувам гласа на Джъдж в ухото си, тялото му ме притиска към стената, ръката му бавно смазва гърлото ми. — Отдавна не сме се виждали.
Затварям очи, но още чувам дишането му, усещам миризмата му.
Вече не ми се умира. Рийс би се гордял с мен. Сега имам причина да не ми се умира. Всички тези мисли и чувства си отидоха, защото вече съм свързана, защото вече имам дом, имам хора, които ми вярват.
— Не се ли радваш да ме видиш, Ейс? — шепне той в ухото ми. — Толкова време те търся. Знаех, че няма да чакам дълго, преди да вбесиш някого толкова, че да те хвана. Една мила дама ми съобщи за теб. Каза, че си с нова прическа, нови очила и ново име. Дори ми каза къде работиш — мило, нали? — Той клати ръка, за да ме накара да кимна. — Да, мило е, Джъдж — казва вместо мен.
Отварям очи, той сваля очилата ми и ги хвърля настрани, за да може да ме гледа право в очите.
Чудя се дали вижда в тях тази мисъл: Не искам да умра. Не искам да умра и не искам да умра така.
— Сбърках преди всички тези години — казва той. — Трябваше да приключа с теб още когато отказа да се подчиниш. Но човек трябва да внимава, нали? Ако на улицата решат, че не си честен, няма да играят по правилата, накрая загубите ще станат много и ще се наложи да се постараеш доста, за да намериш нови попълнения. — Притиска устни до ухото ми, вероятно изпитва удоволствие, когато потръпвам. Той обича този миг, когато човекът потръпва. Това му показва, че жертвата е разбрала кой е шефът. — Това беше грешка. Аз не правя много грешки, но трябваше да смажа теб, а не друсаното ти приятелче. Мислех си, че това ще те държи във форма, може би дори ще те накара да продаваш за мен, но пък той си въобрази друго. Въобрази си, че може да ме победи. — Притиска се още повече в мен. — Изгубих всичко заради теб, Ейс. Уж верните ми хора се обърнаха срещу мен, изплашени за собствените си кожи. Успях да се спотайвам достатъчно дълго, докато те намеря. Няма да си струва, но все ще е нещо.
Преди бях Грейс Ейс Картър, невидима и незабележима. Никого нямаше да го е грижа, ако умра в някоя уличка, ако ме убие наркодилър, с когото съм била достатъчно глупава да се забъркам. Сега съм Вероника Харпър. И съм била голяма глупачка да мисля, че това не се случва с всички, видими или не.
— Не го прави, Джъдж — казвам. Скоро някой ще дойде. Знам, че ще дойде. Тази уличка е зад оживен хотел, през нея се минава напряко към крайбрежната. Някой ще дойде и ще сложи край на това. Ако успея да говоря достатъчно дълго, все някой ще дойде. — Не знаех, че Рийс ще отиде в полицията. Наистина не знаех. Той беше против това. Отряза ме, когато му го предложих. Не знаех. Моля те, моля те не го прави. Каквото и да е намислил. Защото нямам представа какво е. Наистина ли ще го направи тук? Когато всеки миг може да се появи някой?
Внезапно той приближава така близо лицето си, че мога да преброя всичките му пори. Изглежда изморен, отчаян; сега е лишен от обичайния лукс и е като всички останали, които използваше и тормозеше.
— О, Ейс, много ми е приятно да те чуя да се молиш отново. Цял живот бих го слушал. — Рубинът в предния му зъб просветва всеки път, щом разтвори устни. Той няма какво да губи, очевидно е. Човек, който няма какво да губи, е способен на всичко.
Но всеки миг някой ще се появи. Някой ще дойде и ще ме спаси. Мислех си, че съм се отказала от надеждата за спасение, но не е така. Не и сега, когато знам, че има хора, които ще ми повярват, че има хора, които ще се грижат за мен, ще ме обичат. Искам да бъда спасена. Искам някой да се появи иззад ъгъла, да излезе от хотела и да ми помогне.
— Моля те, моля те.
— О, Ейс, да, точно така ми харесва.
Някой ще ме спаси. Знам го.
Той внезапно се отдръпва и за миг мога да си поема дъх. Но се е отдръпнал, за да може да замахне и да забие юмрук в корема ми. Превивам се от болка и притискам мястото на удара.
— Чао, Ейс. Никога не ме забравяй, нали, скъпа?
Стъпките му се отдалечават, не тича, просто ходи бързо, човек, който бърза да се махне оттук. Човек, който дори не поглежда към жената, която е нападнал. Поне беше само това, поне реши само да ме удари и да ме пусне. Може би не е чак толкова лош, за колкото го мислех — може би, също като при Тод, и Джъдж в действителност не е така страшен като мисълта за него. Опитвам да се изправя, но не мога, затова пристъпвам напред. Махни се оттук, Ника. Колкото по-скоро се раздвижиш, толкова по-бързо ще се махнеш оттук. Успявам да направя една крачка, принуждавам се на втора и спирам. Трябва да спра. Този удар… беше много силен. Толкова силен, че не мога да дишам. А ръката ми е мокра. Лепкава и мокра.