Свалям ръка от корема си и се взирам в нея: нещо лепкаво и червено покрива пръстите и дланта ми. Устата ми се изпълва със слюнка и вкус на желязо; вихър от светлина се върти в главата ми и после изчезва. Препъвам се… залитам… падам…
Никой няма да дойде, нали? Никой няма да ме спаси. Това беше. Тук е краят на Вероника Харпър, на Ники Харпър, на Грейс Ейс Картър, на Ника Харпър. Тук свършва всичко. Вече няма да бъда невидима, защото ми се струва, че сега всички ще ме видят. Всички ще ме видят, когато…
Рони
Лондон, 2016 г.
Моля се за Ника. Молех се за нея всяка нощ, когато не знаех къде е. Щом поех пътя да стана монахиня, тя беше в молитвите ми. Когато станах монахиня, после сестра, а след това отново монахиня, Ника присъстваше във всяка моя молитва.
Липсва ми.
Липсва ми така силно, че е като болка, която не мога да облекча. Затова се моля за нея, моля се да е добре, където и да е, да знае колко много я обичах и колко много я обичам все още. Светът не ми се струва същият без нея. Върнах си я за толкова кратко, толкова много неща исках да ѝ кажа. И сега няма да имам шанс. Загубих единствената си най-добра приятелка.
Това ли е животът, който трябваше да водя? Без нея? Не знам. Не знам. Моля се за нея, макар че съм ядосана на господ. Вече мога да го кажа, мога, защото знам, че той няма против да се усъмняваш в него. Обичам го, винаги ще го обичам. Защото моят бог ме обича, той ми е дал свободна воля и ми е позволено да му се ядосвам, да не го разбирам, да го поставям под съмнение. Знам, че неговият промисъл ще се разкрие с времето, но сега съм ядосана и ме боли, и все пак все още го обичам с цялото си сърце.
Гневът ми към татко вече изчезна. Все още го усещам понякога, но не като преди. Той все така се опитва да го приеме, да намери път напред, защото мама отказа да участва в процеса по развода. Не само това, тя — явно — отново е жертва, защото стореното от господин Дано е по вестниците и хората се питат що за майка е, тъй като тя е нямала никаква представа какво се случва със специалните му ученички.
Полицията все още търси чичо и се надявам, че той усеща приближаването им, както аз усещах неговото, когато бяхме сами в къщата; надявам се да се чувства зле, безпомощен и абсолютно ужасен.
Очаквам божия промисъл за мен да се разкрие. Междувременно просто замествам в гимназията на Чизуик и се моля за Ника при всяка възможност. Защото само това мога да сторя.
Никога няма да забравя как я видях за първи път, когато постъпих в нейното училище. И после я видях отново в балетната школа, когато нейното лице изразяваше точно онова, което аз си мислех: Искам да стана балерина. Искам да бъда от онези специални ученици, които ще изминат целия път.
Толкова много ми липсва. И мога единствено да се моля за нея и да се надявам, че някой ден ще я видя отново.
Рони
Лондон, 2016 г.
— Госпожице! Госпожице! Госпожице Харпър!
Аз съм в друг свят и чувам името си само след като го изкрещяват. Спирам на тротоара пред гимназията. Късно е и съм тръгнала към дома. Не исках да се прибирам при родителите си и при лудостта у дома. Трябваше да се изнеса, но не искам да оставям татко. Той търси къде да живеем и снощи каза, че може би е намерил място.
Обръщам се бавно и виждам, че Гейл тича към мен, маха с ръка, за да привлече вниманието ми. Зад нея, със скръстени на гърдите ръце и изражение, което ми подсказва, че би ме зашлевила, ако можеше, стои майка ѝ. Ето така съм си представяла, че трябва да се държат всички майки, когато разберат, че дъщеря им или синът им са били тормозени. А не като моята майка.
— Здравей, Гейл казвам. Толкова се радвам да я видя. Семейството ѝ се изнесе от Чизуик, след като започна разследването срещу втория ѝ баща, затова не съм я виждала преди лятната ваканция и след това, когато започнах да преподавам тук.
— Чаках те — казва тя, когато спира пред мен. — Ема каза, че си се върнала тук, но вероятно скоро ще напуснеш. Исках да ти благодаря.
— Да ми благодариш? Аз не успях да ти помогна, Гейл — напомням ѝ. За да получа потвърждение, поглеждам през рамо към майка ѝ, която също се взира в мен.
И Гейл поглежда през рамо към своята строга майка.
— Мама ли ти каза така? — Свива рамене. — Сигурно е права в някакъв смисъл. Но когато ми трябваше приятел, ти беше до мен. Макар че си странна и си учител. И нещо като монахиня. Не че имам нещо против монахините. Казах на мама, че ако беше отишла в полицията или ѝ беше казала, щях да отричам. И тогава щеше да стане по-лошо, защото никога нямаше да мога да ѝ кажа истината. Казах ѝ, че ти направи точно това, от което се нуждаех — изслуша ме, повярва ми и ми каза, че ще си до мен, окуражи ме да говоря. Обясних го на мама.