Всъщност тайничко наистина се надявах, че някога ще го видя отново, ще се срещнем и всичко ще бъде наред. Тази мечта си отиде. Рийс, какъвто го познавах, не съществуваше. Но той ме обичаше. Точно както аз обичах него. И се вкопчвам в това.
Родителите ми дойдоха да ме видят в болницата, защото така бе редно — случаят се появи във вестниците, нямаше как да ме пренебрегнат и да обяснят на приятелите си защо не са го направили. Седнаха на столовете за посетители и след цял час мълчание си отидоха, изпълнили задължението си.
Саша обаче почти се пренесе тук, за да се грижи за мен, но успях да я убедя, че съпругът ѝ и дъщеря ѝ имат нужда от нея в Лондон, така че трябва да се върне при тях.
Маршал ми подава ръка и ми помага да изляза от колата.
— Сигурна ли си? — пита ме. След като излязох от болницата и накарах Саша да си отиде, той се грижи за мен и ставаме все по-близки. Прекарваме много време заедно, слушаме музика, разговаряме и се смеем. Смеем се толкова много, че почти забравих какъв бе животът без толкова много смях. Понякога дори правим секс и любов. Той знае всичко за мен, защото е описано с подробности във вестниците. Благодарна съм им. След всички тези години, в които криех лицето си и истината, сега вниманието на пресата не ми пречи. Вестниците казват това, което на мен ми е трудно да кажа, те помогнаха да бъдат намерени и други хора, чийто живот е бил съсипан от мъжа, който ме учеше на балет, казаха на Маршал какво се е случило и няма нужда да го правя аз. Той вече знае почти всичко за мен и не се държи по-различно, все още иска да прекарва почти цялото си свободно време с мен.
— Сигурна ли си? Да. Не. Но трябва да го направя.
Мога да вървя, добре съм, излекувана съм, но боли. Мисля, че знам как да облекча болката.
Елиза си отиде. Апартаментът ѝ беше продаден, вещите ѝ бяха опаковани и изчезнаха от сградата почти за един ден. Тя уж постъпи в клиника, но ми се струва, че Маршал си го повтаря, за да се чувства по-добре, задето се обади на родителите ѝ и им каза всичко. Тя призна, че се е обадила на Джъдж за мен, за да защити Маршал. Била ужасена, че той едва не ме уби, но мисля, че това беше капката, която преля чашата. Маршал стигна предела си; вече разбра какво е сурова обич.
Бавно и постепенно стъпвам на паважа пред каменните стъпала на тази сграда в Хоув, недалеч от Брайтън. Не е нужно да се движа толкова предпазливо, но както казах, боли. Наистина боли. Улицата е тиха и спокойна, къщата също изглежда красива и спокойна. Синята врата е затворена, затова мога да седна на горното стъпало и да чакам.
— Обади ми се, когато си готова да тръгнеш — казва Маршал. Притиска устни в моите, затваря очи, опира чело в моето за миг. Когато се отдръпва, се взира в очите ми и ми се усмихва, още един начин да ми каже колко ме обича. — Аз… е, знаеш.
От известно време се опитва да ми го каже, но съзнава, че не съм готова да го чуя изречено с думи. Със сигурност не съм готова да го изрека. Но го изпитвам, той също, и двамата го знаем.
Усмихвам му се, надявам се, че вижда обожанието ми.
— Аз също.
Накрая входната врата се отваря и чувам стъпки. Не съм я виждала от седем месеца. Не можех. Тя се опита да дойде в болницата, в апартамента ми, не спираше да се обажда. Но не можех. Просто не можех.
Шест… седем… осем и тя сяда до мен.
— Откога чакаш тук? — пита ме.
— Достатъчно дълго. Няма къде другаде да съм точно сега.
— Мислех си, че вече никога няма да те видя.
— И все пак се премести чак в Хоув, за да се увериш в това — отвръщам.
— Не е само заради теб. Тук ми харесва, имам чувството, че се вписвам добре. И е тихо. Най-сетне успях да зърна божия промисъл за мен и това е част от него. Тишината е тук. Освен това си намерих страхотна работа, работя в приют за бездомни и даже си имам нещо като гадже в Лондон. Виждам се по-често и с братята си, защото сега сме само с татко и те ни посещават редовно.
Затварям очи. Мисля за всичко, което искам да ѝ кажа. Щях да я разбера, ако ми беше казала, че господин Дано не я е докоснал повече. Достатъчно зле бе, че се случва с мен, никога не съм искала и тя да минава през това. Нямаше нужда да лъже.