Тя кима, залепя усмивка на лицето си, излиза и затваря вратата.
Напрежението изскача от тялото ми с една тежка въздишка и аз падам тежко на леглото. То скърца заплашително под тежестта ми, обещава ми нощ на мъчения, която дори не мога да си представя, но се радвам, че има нещо що-годе солидно под мен.
Трябваше да се досетя, че няма да попита. Това би довело до суматоха, така че беше немислимо да наруши традицията си и да попита: Вероника, защо напусна манастира и реши да не бъдеш повече монахиня?
В момента не зная, мамо, честно не зная — бих отговорила аз. И нямаше да добавя: — Мисля, че е свързано с това, че трябва да намеря другата Вероника Харпър и да оправя нещата.
Ника
Лондон, 2016 г.
По целия път дотук, между опитите ми да спя на кушетката в спалния вагон, с раницата ми за възглавница и палтото — за завивка, аз не спирах да превъртам думите на полицая. Не онова, че свидетелстването тяло да е опасно за всички, които познавам, а другите неща: нещата за живота, който трябвало да водя. Ето какво се върти в ума ми, откакто набързо си събрах нещата в раница и в малка платнена торба, която получих безплатно ма един панаир на книгата, и взех очукания калъф на китарата. Живеех ли живота, който трябваше да живея? Ясно ми е как стигнах до тази част от живота си, мога да погледна назад и да видя всеки завой, всяка стъпка, всяко решение, довели ме дотук. Но мислите, които са нанизани в ума ми като сложна и тревожна броеница, са мисли дали по този път е трябвало да поема. Имало ли е друга възможност за мен? И дали не съм вече твърде далеч по него, за да направя промяна и да заживея друг живот?
Лондон, 2002 г.
Знам, че някъде в ресторанта има фотографи, мислех си за пореден път.
Не можех да се отпусна напълно заради това, че някъде някой се крие зад обектив и чака да объркам нещо, за да натисне бутона и да запечата грешката ми с едно коварно щракване.
Те спряха да ни преследват, след като вече не ходех по клубове и дори рядко излизах от апартамента. Като нямаше какво ново да снимат, буквално се превърнах във вчерашна новина. Други хора се наместиха на първите страници, сега бяха по-интересни други скандали, други раздели, други повторни събирания.
И все пак още дебнеха фотографи. Усещах ги.
Тод продължаваше да излиза, но не припарваше до нищо незаконно на публично място. У дома, през седмица-две, когато искаше да се надруса като хората, канеше шепа доверени приятели. (А бяха доверени, защото и те щяха да загубят много, ако някой разбереше какво правят.) Пиеха шотове скъпо уиски, пушеха истински кубински пури и смъркаха кокаин. Понякога набираха скорост и гледаха като безумци, започваха да говорят и ставаха опасни — олюляваха се на ръба на балкона, опитваха номера с ножове, играеха канадска борба и често се биеха, когато загубят. Призори се стоварваха по диваните и изпушваха огромно количество трева, за да се успокоят. В края на нощта апартаментът смърдеше на трева, алкохол и пот; когато излизах от спалнята на сутринта, миришеше на застояло и граниво, а те бяха мрачни, пребледнели и груби.
Мразех тези купони. Не само заради наркотиците и безконтролното пиене, но и заради незачитането, което приятелите му показваха към мен… стомахът ми кипваше. Тод смяташе, че е забавно, когато някой от тях прокарваше ръка по задника ми, а друг опипваше гърдите ми, или пък ме „молеше“ да коленича, за да „да ме оправи набързо“. Той смяташе това за ужасно смешно — за комплимент, — мислеше, че приятелите му се държат така с мен, защото ме смятат за секси.
Миналата седмица Тод устрои такова парти и за да се реваншира за него (един от приятелите му стигна твърде далеч с опипването), ме доведе на вечеря в този хубав ресторант. Не можех да се отпусна, защото знаех, че някъде има фотограф.
— Изглеждаш невероятно — каза ми Тод. Звучеше приглушена музика, лампите бяха нагласени така, че да изглежда като осветено от свещи, черни кожени сепарета, които осигуряват уединение, кристални чаши, фин костен порцелан, тежки сребърни прибори. Всичко беше от класа.
— Благодаря ти — отвърнах. Взирах се в маникюра си, металносив, за да отива на дългата сребриста рокля, която той ми купи за случая. Всичко ми пърхаше отвътре — но не както преди, когато го видех и говорех с него. А заради фотографите, заради сервитьорите и защото се чудех какви части от разговора ни ще бъдат предадени, кои напълно непознати хора ще ме познаят и ще ме осъдят заради неща, които не съм направила.