Дори когато си бях у дома, пак се тревожех. Да, по-малко, но често спусках щорите, за да скрия гледката към реката и градския пейзаж, в случай че някой използва телеобектив, за да ме снима. Не ставай глупава, каза ми Тод, когато му признах какво съм направила. — Никой вече не се интересува дали взимаш наркотици. Не си чак толкова важна.
Но аз никога не съм взимала наркотици, Тод. Никога, през целия си живот. Позволих ти да кажеш това на хората, за да те защитя.
Знаеш какво имам предвид — отвръщаше той с пренебрежение. Виждаше болката на лицето ми и ме прегръщаше. — Съжалявам, скъпа, ти направи невероятно нещо за мен. Няма да позволя то да те превърне в някой от онези параноици, които си слагат шапка от метално фолио на главата, защото си мислят, че хората могат да им прочетат мислите. Ако ще използват телеобектив, за да те наблюдават, ще е само когато аз съм тук. За мен ти значиш страшно много, но на никой друг не му пука за теб. Просто си живей живота, става ли?
— Напоследък ми беше трудно — каза ми Тод. Наведе се напред, сниши глас до шепот — очевидно параноята не беше само мой проблем. — Ти наистина ми помогна и ме измъкна, когато имах най-голяма нужда от теб.
Усмихнах му се, но не вдигах поглед, за да не могат да ме снимат. В началото, когато Тод настоя, не исках да нося тъмни очила, но вече се чувствах гола и на показ без тях. Слушах го с половин ухо, защото вече знаех, от начина, по който сниши глас, че се притеснява да не изтече някак информация за нас.
— Ти си толкова красива и вярна, и аз не мога да си представя живота си без теб.
И аз не можех да си представя живота си без него. Имаше дни, в които сякаш той бе целият ми свят; имаше дни, в които бе единственият човек, когото виждах, защото не бях излизала от апартамента. Животът ми не трябваше да е такъв, знаех го, но все пак не беше лош и имах невероятен мъж. Колко двайсетинагодишни живеят в апартамент с изглед към Темза и имат приятел, който им купува всякакви неща, води ги на всякакви места и най-важното — знае част от най-неприятните им тайни и все пак ги обича? Моят живот се въртеше около Тод и в това нямаше нищо нередно.
Усетих, че се раздвижва, и вдигнах глава. Тръгвахме ли си? Тод подръпна леко десния си крачол и коленичи пред мен. Музиката притихна още повече, около масата се появиха сервитьори. Един от тях държеше изпотена кофичка с бутилка шампанско в лед, друг — букет рози, а трети, с бяла кърпа на ръката, явно беше готов да налива. Погледнах към приятеля си, той бавно отвори ръка и ми показа розова кадифена кутийка.
Ахнах, вдигнах ръце към устните си и ахнах отново.
— Ники Харпър, ще се омъжиш ли за мен — каза Тод. Но не беше точно въпрос. Защо изобщо трябваше да пита? Разбира се, че щях да се омъжа за него. Щях да се омъжа за него и преди три години, когато се срещнахме, щях да се омъжа за него и предишния ден и на следващия. Той беше любовта на живота ми. Обичах го толкова много — мисълта, че той изпитва същото, че иска винаги да бъде с мен, беше невероятна. ТОЛКОВА НЕВЕРОЯТНА! Бях готова да скоча и да се разпищя! Да изкрещя на целия свят, че той е моят мъж и аз го обичам толкова много.
Кимнах, без да свалям пръсти от устните си.
— Ще трябва да ми отговориш както е редно — рече той през смях.
— Да! Разбира се, че да — казах. Скочих и го прегърнах през врата.
Едната му ръка ме прихвана през кръста и той ме притисна към себе си, смеейки се щастливо в косата ми. В ресторанта избухнаха одобрителни аплодисменти. И над щастието си, над смеха му и над силното ръкопляскане, аз пак чух познатото щрак-щрак-щрак на фотоапарата.
Рони
Лондон, 2016 г.
Някой чука на вратата на стаята ми. Тъкмо се взирам в куфара си и се опитвам да си спомня какво точно съм сложила в него. Нямам толкова много „неща“, затова се питам какво все пак сложих вътре, преди да затворя капака, защото наистина нямам никаква представа. Не искам просто да го отворя, това няма да е честно. Така ще призная, че съм отсъствала по време на опаковането, и ще призная пълното си поражение пред шума в главата ми. Това ще означава, че съм била толкова погълната от опитите си да открия миг тишина, че съвсем съм напуснала реалността. А не искам да признавам такива неща.
Мама е зад вратата. Носи сребърен поднос с каничка чай, една чаша и чинийка, каничка с мляко, захарница, голямо парче торта „Виктория“ и сребърна виличка в чинийката.
— Реших, че може да искаш чай — казва тя.
— Благодаря ти — отговарям и се опитвам да взема подноса от ръцете ѝ. Тя минава покрай мен, прекосява стаята и го оставя на масичката, вероятно на новата ѝ масичка за шев. Всъщност не е решила, че може да ми се пие чай — иска да поговори с мен, преди татко да се е прибрал от работа. Иска да разбере какви са плановете ми, колко дълго ще трябва да ме търпи.