Приближавам се, за да скъся разстоянието между нас и да не ме чуе никой друг. В приемната е само полицаят зад гишето, но все пак трябва да съм внимателна. Тиха. Не мога да го направя — осъзнавам. — Трябва, но не мога. Не мога да си отворя устата и да кажа и една дума.
Изражението на детектива бързо се променя от, леко „отегчено“ и „незаинтересовано“ към „обезпокоено“ и на ръба на „подразнено“. Губя му времето и това не му харесва.
Поемам дълбоко дъх, за да видя дали ще мога да прогоня съмненията и да си върна увереността, която ме доведе тук.
— Аз… аз… — замлъквам. Наистина не мога да го направя.
Неканен, звукът, който чух преди седмица, се врязва в ума ми така внезапен, силен и ясен, както тогава. Той възпламенява с ужас всички мозъчни клетки на паметта ми и аз едва не запушвам уши, за да го спра.
Вече решена, стискам юмруци, изправям гръб, поглеждам детектива право в очите и казвам:
— Аз… аз трябва да съобщя за опит за убийство.
Ника
Бирмингам, 2016 г.
— Съжалявам, че ви накарах да чакате — казва детектив-сержант Бренан.
Вдигам глава от масата. Сигурно съм задрямала. Всичко беше толкова тихо и неподвижно, цареше почти покой, докато седях в стаята за разпити и го чаках да се върне, че затворих клепачи само за няколко секунди, за да си починат изморените ми зачервени очи. Явно това се е превърнало в дрямка. Или — когато изпъвам гръб, усещам странен вкус в гърлото си, клепачите ми са натежали, крайниците също — в сън.
Примигвам няколко пъти, навлажнявам устни и се вглеждам в него, концентрирам се върху това, което ще ми каже.
Преди той да излезе от стаята, аз говорих много дълго, отговорих на малкото му въпроси, и после пак говорих. С всяка дума се чувствах по-лека и по-свободна. Да, съживявах всичко отново, но беше и освобождаващо. Когато той излезе, за да „провери някои неща“, най-после успях да се отпусна. Тялото ми почти се разтопи в стола.
Щом полицаят сяда отново срещу мен, забелязвам, че е различен. Беше излязъл от стаята с почти съчувствено изражение, леко обнадежден от факта, че съм готова да говоря за човек, когото явно наблюдават от много години. Сега се държи някак по-резервирано, небесносините му очи са малко по-студени, изражението му — малко по-строго. Не че преди беше особено дружелюбен — защо да бъде? Аз не съм средностатистически свидетел — но видях как омеква, докато говорех. Докато обяснявах какво се случи, какво съм видяла, защо реших да дойда тук, кого точно обвинявам, той като че ли стана по-сърдечен. Сега това вече го няма, заменено е от студената преграда на човек, който не обича да го лъжат.
— Коя сте вие? — пита ме той. Директно на въпроса. — Имам предвид коя сте всъщност? Защото не сте Грейс Картър.
Облягам се в стола, взирам се в масата, която ни разделя, докато той продължава да говори:
— Отидох да потвърдя вашата история и всичко е точно както казахте, до най-малката подробност, с изключение на името ви и вашата самоличност. Всъщност тя не съществува. Обадих се на няколко места и да, хората наистина ви познават като Грейс Картър, или просто като Ейс, но не мога да открия акт за раждане, който да отговаря на вашата възраст, отпечатъците ви също не са в системата и в нито един от нашите регистри не съществува човек с вашето описание и име Грейс Картър. На колко сте, на трийсет и пет или трийсет и шест години? И все пак нямате нито една кредитна карта, банкова сметка или банков превод на ваше име. Обзалагам се, че ако ви помоля да изпразните джобовете си, ще се окаже, че имате някакви пари в брой, но нито един документ с вашето име. Дори бих стигнал дотам да заявя, че вие всъщност не съществувате. Макар че очевидно съществувате и сте свидетел на много сериозно престъпление, извършено от много опасен човек. — Обляга лакти на масата, събира длани, сякаш в отчаяна молитва, и после опира брадичка върху тях. След няколко секунди мълчание казва: — Коя сте вие всъщност?
Името ми е Грейс Картър. Това е името ми повече от десет години. Наистина нямам банкова сметка; нямам кредитна карта, карта за библиотека или лична карта на мое име. Избягвам всичко, което изисква идентификация, и когато успея да си намеря работа, обикновено ми плащат на ръка. Или превеждат парите в сметката на приятел, който ги тегли и ми ги дава. Името ми е Грейс Картър. Преди ме наричаха с друго име, преди носех същото име като едно друго момиче, някогашната ми най-добра приятелка от училище и от балетната школа, но вече не. Тя вече не ми е приятелка и това вече не е моето име.