Аз съм Грейс Картър.
И не биваше да идвам тук, за да кажа истината. Да кажеш истината, да постъпиш правилно, това никога не ми се е получавало. Никога. Ето че и сега няма да се получи. Но онзи звук, онзи нечовешки звук, издаден от човек, когото отчаяно обичам… не можех да премълча за това.
Времето минава и аз приемам, че детективът е готов да чака. Все пак той разполага с цялото време на света. Аз не. Едва успявам да държа очите си отворени, камо ли да седя тук и да го чакам да заговори отново.
— Името ми и самоличността ми имат ли някакво отношение към онова, което ви казах? — питам накрая. Трябва да започна разговор, за да видя накъде ще ни отведе.
— За мен няма — отговаря той. — Както вече обясних, всичко, което казахте, че сте видели, досега се потвърждава, и като се има предвид за кого става дума, ще трябва да прехвърля случая на колегите, които се занимават с организираната престъпност. Така че вероятно няма да се срещнем отново.
Изправям гръб, принуждавам очите си да се отворят по-широко и мисля за паниката, която тези думи събудиха в мен. С него се говори лесно — не е мил или нещо подобно, просто с него се говори лесно.
Какво да сторя сега? Да стана и да си тръгна? Просто да стана и да изляза оттук? Той не ме е арестувал, нито е намекнал за подобно нещо. Не знае да съм извършила някакво престъпление, така че съм свободна жена, която може да идва и да си отива, когато пожелае.
Или да му кажа всичко? Да му обясня за името си, коя съм всъщност, коя съм била, защо се наложи да се откажа от предишното си име, Вероника Харпър, и да стана Грейс Картър? Потискам смеха, който ме напушва при тази мисъл. Да кажа истината? Цялата? Откъде изобщо бих могла да започна? И къде да спра?
Вероятно най-безопасният вариант за мен е да си тръгна, без да кажа и дума повече.
Той заговаря отново, точно когато си мисля, че възнамерява да ме измъчва с мълчание.
— Може би не трябва, но ще ви призная, че моите колеги ще са особено доволни, че не сте тази, за която се представяте. За тях това вероятно ще означава, че знаете много, много повече, отколкото възнамерявате да им кажете. Ако случаят е такъв, когато разберат коя сте — а те ще разберат, — ще го използват, за да ви убедят да свидетелствате.
— Опитвате се да ме сплашите? — питам го. Значи отново се стига до това: някой използва страха, за да се увери, че ще правя каквото иска от мен.
Детектив-сержант Бренан разплита ръце от огромния юмрук, който ръцете му образуваха под брадичката, и се обляга назад. В очите му играе искрица срам.
— Не, не — казва той, клатейки глава. — Просто съм честен с вас. — И сега искам същото в замяна, добавя, без да го изрича.
Кимам, забила поглед в масата.
Трябва да сте били много изплашена навремето, за да си смените името и да се откъснете така напълно от обществото — заявява той. — Какво стана? И можем ли да ви помогнем някак?
Продължавам да се взирам в масата и в музикалния плейър, който извадих от джоба си, преди да заспя. Смятах да си пусна някаква музика, докато чакам, но стигнах само до изваждането му от джоба. Взирам се в него, в тънките черни жици на слушалките, увити около тялото му, накрайниците приличат на точки, които бележат началото и края на съществуването му. Когато бях на единайсет, имах една фантазия. Когато бях на дванайсет, имах същата фантазия. Когато бях на тринайсет, тя продължи. Когато бях на четиринайсет и петнайсет, започнах да копнея по-отчаяно за нея. Когато бях на шестнайсет и половина, тя вече не ми беше нужна, но все още я исках. Фантазията. Моята фантазия. Сега тя описва пируети из ума ми: „спасение“. Това е думата, с която винаги съм описвала тези фантазии. Моите фантазии за спасение. Някой ще се появи и ще ме спаси. Всичко лошо ще бъде пометено от тези огромни мощни криле и някой ще ме вдигне, ще ме прегърне и ще ме обича. Винаги си фантазирах как ме спасяват и съм в безопасност. Бавно вдигам поглед към полицая.
Той е малко по-голям от мен на години, но вероятно отвътре е доста по-стар. Сигурно е видял какво ли не на тази работа; вероятно е виждал всевъзможни престъпления. Вероятно е чувал и всички възможни оправдания за престъпления. Едва ли ще го шокирам или разстроя. Може би е той. Може би е спасителят, за когото копнея от толкова години. Вероятно ще ме изслуша, ще чуе всичко и после ще ми каже онези три думи, за които копнея, и ще потвърди, че е той, че може да ме спаси. Той ще се погрижи всичко да е наред.
Фокусирам се върху масата, върху моя плейър.
— Казвам се Грейс Картър. Тук съм, за да съобщя за опит за убийство. Ще говоря, с когото трябва, но аз съм тази, която съм, и за това съм дошла. — Спасителите не се случват на хора като мен. Все пак можеш да спасиш единствено хора, за които можеш да видиш, че са в беда. А ако сте като мен и сте невидим за всички, особено за онези, които биха могли да ви спасят, тогава какъв шанс имате изобщо?