Детектив Бренан отпуска рамене, въздъхва тихо от разочарование и раздразнение, като клати глава. Изправя се внимателно.
— Както искате. Колегите, за които ви споменах, ще дойдат скоро да говорят с вас. — До вратата спира и казва с гръб към мен: — Желая ви късмет, Грейс Картър, която и да сте всъщност.
Аз свеждам още повече глава. Не мога да му позволя да види сълзите, които бликват от очите ми, не мога да покажа това гъсто като петмез чувство, което е запушило гърлото ми. Няма да има спасяване днес, нито доброта, нито грижа. Те са ми напълно чужди.
Лондон, 1999 г.
Стоях до контейнерите, възможно най-добре скрита от задната част на театъра, и бавно се наслаждавах на последната цигара в живота си. Имах кратка, но наситена връзка с тези малки бели дяволчета и се наслаждавах на всяка секунда с тях, но си обещах, че ще ги спра на премиерата на първата професионална пиеса, в която участвах като сценичен работник. Щях да изпуша само още една цигара и никога нямаше да запаля отново. Биваше ме да спазвам обещания пред себе си.
— О, другар в престъплението — каза някакви плавен глас.
Сърцето ми, сърцето ми. Сякаш някой го бе стиснал, пречеше му да бие и за миг тялото ми бе на ръба, нащрек, готово да посрещне неприятностите. Не погледнах веднага към лицето му, исках първо да го преценя като заплаха, да разбера с какво си имам работа. Все още стоях със сведена глава и го поглеждах само с крайчеца на окото си.
Висок, хубав, в добра форма. Скъпо облечен, изтупан. Напомняше ми на някого, на някаква знаменитост; той просто приличаше на някого и вероятно се възползваше от това, дори повечето хора, също като мен, да не можеха да се досетят на кого точно прилича. Не изглеждаше заплашителен, не се чувствах в някаква непосредствена опасност, но опасността може да се появи под всякаква форма, добре го знаех. Затова се обърнах към него, но не свалих гарда и си казах, че само пет крачки ме делят от задната врата на театъра, която бях оставила леко открехната на излизане.
Усмивката му беше нехайна, когато го погледнах.
— В пиесата ли участваш, защото не те видях? — Движеше ръце, докато говореше, и стискаше незапалена цигара между показалеца и средния пръст на лявата си ръка. — А със сигурност щях да те забележа.
Не знаех какво да отговоря, затова му се усмихнах. Бях „избягала“ от дома преди две години, когато бях на седемнайсет, и оттогава никой не ми беше казвал нищо толкова мило. Бяха ме опипвали в обществения транспорт, бях получавала грозни предложения, често подпирах със стол вратата на стаята си, защото съквартирантите ми обичаха да „ходят насън“ и да влизат в стаите на жените, но никой не ми беше казвал нещо толкова мило.
— Съжалявам, нали не прозвуча странно? — попита той. — Сигурно постоянно чуваш такива неща.
— Не, всъщност никога не чувам такива неща. — Аз съм от сценичните и не би трябвало да съм тук навън — трябва да съм вътре и да търча напред-назад заедно с останалите, — но исках да изпуша набързо една цигара.
— Наистина ли? — изуми се той. Колкото повече го гледах, толкова повече ми напомняше на някаква знаменитост, но не можех да се сетя коя. Името му беше на върха на езика ми, а някъде на ръба на паметта ми се спотайваше и с какво точно е известен, но и двете не искаха да си дойдат на местата, за да мога да го разпозная.
— Наистина съм изненадан. Ти заслужаваш да го чуваш всеки ден до края на живота си. Ти си много, много забележителна.
Усмихнах се малко по-широко, после се усетих. Не знаех нищо за него и той можеше да говори така само за да се отпусна и да сваля гарда. Дори и най-милите хора могат да бъдат опасни.
— Благодаря — измърморих. Вгледах се за миг в цигарата си: беше изгоряла на две трети, но трябваше да спра сега. Да се върна в театъра и да се захвана с работата, за която толкова много бях мечтала.
— Харесва ми и че пушиш тайно — каза той, вдигайки цигарата си. — Всеки ден си обещавам, че ще ги спра, но всеки ден намирам причина да наруша това обещание. — Пак усмивка, този път заговорническа, опитваше се да ме привлече в своя свят. — Мениджърът и треньорът ми ще ме убият, ако разберат.
— Ясно — отвърнах.
— Не говориш много, нали — отбеляза той.
— Не, не говоря — отвърнах.
— Аз съм Тод каза той. И ми подаде ръка.
Поколебах се. Какво точно щях да сторя, ако поема ръката му? Дали това щеше да е обещание, че ще остана още малко тук, ще се ангажирам малко повече с този мъж, вместо просто да вляза вътре и да се заема с работа? Дали така щях да си кажа, че съм готова за това и че мога да бъда някоя друга, освен Вероника, бегълката, чиято сестра ѝ препраща пощата, но с която никой от семейството ѝ не е говорил от две години?