Огледах се да разбера какво мислят другите. Ако някой бе взел същото решение, щях да имам с кого да го правя. И тогава я видях. И двете се погледнахме едновременно, имаше точно същото изражение като мен и седеше така изправена. Видях, че и тя е толкова щастлива от решението да стане балерина. Това беше другата Вероника — Ника.
Продължихме да се гледаме. Сякаш ставахме най-добри приятелки. Седяхме една до друга в училище, имахме едно и също име, а сега и двете щяхме да станем балерини. Внезапно тя ми се усмихна и изглеждаше толкова щастлива, че ме вижда и че е разбрала, че и аз ще стана балерина като нея. Аз също ѝ се усмихнах.
Ника
Бирмингам, 2016 г.
Все още се взирам в плейъра си, чудя се дали мога да протегна ръце и да осъществя контакт с него, когато вратата отново се отваря. Двама полицаи влизат в стаята. Носят бележници, папки и имат еднакви изражения: „Не ни будалкай.“ Всеки би си помислил, че съм престъпница, която са довели да измъчват за информация, а не човек, който доброволно е дошъл с много важни сведения.
Детектив-сержант Бренан се опита да ме предупреди, че нещата ще загрубеят, когато той излезе от тази стая. Но, разбира се, нямаше представа за моя опит с „грубостта“ и онова, което обикновено идва с казването на истината.
— Така, „госпожице Картър“, разбрахме какво сте казали на нашия колега, но нека започнем пак отначало. — Другият полицай протяга ръка и натиска бутона на рекордера. Гледам лицата им, бавно местя поглед от единия към другия.
— Какво искате да знаете? — питам.
Лондон, 1999 г.
— Не искам да си отиваш — каза Тод. Хвана ме, преди да отворя вратата на апартамента му, и ме придърпа в прегръдките си.
Оказа се, че не прилича на знаменитост, а е знаменитост. Не чак като холивудските звезди, но в смисъл че получаваше много пари, за да играе футбол, и имаше прекрасен апартамент с модерни джаджи и невероятна гледка към Темза. И в смисъл че аз трябваше да се измъквам оттам посред нощ и да хващам такси зад ъгъла, за да не могат репортерите да го свържат с мен.
Правех това от четири месеца. Понякога, за да не забележи никой, че се срещам с него или пък с някой от другите мегабогати хора в сградата, той излизаше, а аз пристигах след представлението, влизах и сядах вътре в тъмното, за да си мислят хората, че той още е навън. После идваше поне след половин час, включваше светлините и прекарвахме време заедно, докато не се измъквах по малките часове. Така и никога не излязохме на истинска среща, но на мен не ми пречеше.
Тод преобрази живота ми. Накара ме да кипя от вълнение. През цялото време ми казваше колко много ме иска, колко много му харесва да бъде с мен; дори ми даде мобилен телефон, за да не се налага да ми оставя съобщения в театъра, в кафенето, в което работех, или в квартирата, която делях с други хора. Сега ми каза, че не иска да си тръгвам. Вълнението жужеше в мен така силно, че едва дишах. Не бях предполагала, че е възможно да се чувствам така. Когато ме прегърнеше, веднага потръпвах, но паниката от тази близост изчезваше след секунди. Тод беше невероятен и смяташе и мен за невероятна.
— Как така? — попитах го. Нима искаше да остана цяла нощ? Стаих дъх и зачаках да каже, че някой ден, скоро, ще ми позволи да остана цяла нощ. Цяла нощ.
Той свали чантата от рамото ми и я пусна на пода пред вратата. После бавно смъкна от раменете ми коженото яке — още един подарък от него, който със седмици не успявах да приема съвсем, и после ми трябваха още седмици, за да го облека. Приближи се, усмихна се и притисна устни в моите.
— Искам да кажа. — Отново ме целуна. — Че искам — целувка — да — целувка — останеш — дълга целувка — завинаги.
Завинаги? Наистина ли ме искаше завинаги? Не само за една нощ — завинаги. Той, който можеше да има всяка, ме гледаше и ме искаше завинаги?
— Наистина ли? — попитах. Кипежът в мен се засилваше. Ако го мислеше наистина, можех да бъда с него, когато пожелая. Можехме да бъдем заедно. Можехме да си създадем дом заедно. Нямаше вече да се промъквам, нямаше да деля банята с още четирима души. (Апартаментът на Тод имаше три тоалетни и две бани) и вече нямаше да си надписвам храната в хладилника. С Тод щяхме да се излягаме на дивана и да гледаме телевизия. Да се излягаме. На. Дивана. Заедно. Дори самото излягане на дивана щеше да е новост за мен — откакто спрях да пуша, не виждах особена причина да напускам стаята си. Когато все пак влизах в общата всекидневна, сядах напрегната и се опитвах да разбера от разговорите кой на кого е сърдит, защото са му извадили млякото от хладилника, или защото е оставил косми в банята за трети път тази седмица. Всичко това щеше да изчезне, ако Тод говореше сериозно.