Откакто го срещнах, откакто започна това между нас, не бях изпитала нито веднъж носталгия по дома. Не исках да се върна у дома, да оправя нещата с родителите си, да им кажа, че ще се държа по-добре, че оценявам всички жертви, които са направили за мен, стига да са готови да ме изслушат. Да ми повярват. Откакто Тод се появи, аз гледах единствено напред. Вече ми беше по-лесно да се отдалеча от миналото, не да бягам от него. Понякога, когато бях с Тод, изобщо не се чувствах като бегълка.
— От цяла вечност ми се иска да ти кажа, че можеш да задържиш ключа, който ти дадох. Мъри все повтаря, че не бива да прибързвам с теб, особено след като си много по-млада от мен и никой от пресата не знае за теб, а скоро предстои трансфер, затова трябва да не привличам вниманието и да наблегна на играта. Мъри смята, че имам шансове за Висшата лига, ако действам умно, и не бива да позволявам нищо да пречи на това.
Стомахът ми се преобърна — мислех си, че Мъри, агентът на Тод, ме харесва. Той беше много мил с мен всеки път, когато говорехме по телефона.
— Но пък след това ми казва да не те изпускам, защото, откакто си с мен, щастието ме кара да играя като демон. Никой не може да ме спре, и то, защото съм толкова щастлив с теб.
Не разбирах. Какво ми казваше — да остана или не? Аз щях да съм доволна така или иначе, но не знаех какво иска. Бях готова да оставя моята мечта за „изтягане на дивана пред телевизора заедно“ на изчакване, ако това означаваше, че пак ще съм с него.
— Не те разбирам — признах. Исках да ми обясни, да ми каже направо какво иска.
Тод пъхна пръсти под брадичката ми и вдигна лицето ми, за да го погледне.
— Обичам те, Ники Харпър. Моля те, ела да живееш при мен.
Коя е Ники? — зачудих се. После си спомних: аз, аз съм Ники за Тод.
— Въпреки че Мъри не одобрява?
— Мъри ще одобри. Мъри винаги одобрява онова, което ме прави щастлив. — Взираше се напрегнато в очите ми и аз за миг се изгубих в техните дълбини, колко зелени бяха, колко красиви бяха, когато се фокусираха върху мен. — Какво ще кажеш? Ще дойдеш ли? — Още една сънлива, секси усмивка. — Завинаги?
Гърдите ми се изпълниха от дъха ми. Бях така пълна в този момент. Сърцето ми, главата ми, всичко беше изпълнено е Тод, с мъжа, който ме обичаше и когото обичах. Преди гърдите ми бяха парализирани, неспособни да допуснат или излъчат любов; преди гърдите ми едва успяваха да поемат и да издишат въздуха.
Преди Тод животът ми изглеждаше плосък, едноизмерен; всичко в него беше равно и неразличимо. А за четирите месеца, откакто бяхме заедно, всичко се промени. Пак имах с кого да споделям, да говоря, да искам да бъда. Когато не бяхме заедно, той ми се обаждаше и ме питаше кога ще се видим. Постоянно ми казваше колко му харесва да е с мен. Никога не бях получавала толкова внимание. Никога никой не се бе интересувал толкова от мен — никога. Харесваше ми. Обичах го. Под вълнението в мен се спотайваше знанието, че сърцето ми принадлежи на Тод.
— Да — казах аз. — Да, ще остана завинаги. — Още докато го изричах, знаех, че се приближавам още повече към прекрасния многоцветен свят, в който живеехме.
Ника
Бирмингам, 2016 г.
Стоя в подножието на каменните стъпала пред полицейския участък. Обозначени и необозначени полицейски коли са паркирани от двете страни на входа и пред мен има ниска бетонна стена с голям отвор, през който да минават колите.
Докато стоя пред стълбите, бавно развивам слушалките на плейъра, внимателно пъхам двата малки накрайника в съответното „дясно“ и „ляво“ ухо.
Нощта е копринено черна, небето е посипано със звезди, късно зимният и ранно пролетен хлад се усеща във въздуха. Когато влязох в участъка, мракът се спускаше и небето ставаше индигово. Дойдох тук от болницата, като мислех за онова, което предстоеше, с всяка крачка си давах разрешение да не влизам, ако променя решението си, преди да съм стигнала до целта. Нуждаех се от времето, докато вървя насам, за да мисля, и с всяка крачка си напомнях какво ще означава това за моя живот, какви ще са последствията за „Грейс Картър“.
Прекарах толкова много часове в тази сграда, говорейки, отговаряйки и слушайки, после отново творейки. Предложиха ми кафе, предложиха ми храна, предложиха ми вода и аз отказах всичко. Отидох само до тоалетната, за да си дам малко почивка, да се съвзема и да си напомня как да бъда Грейс. Говорих толкова много, че започнах да намразвам звука на собствения си глас, да потръпвам от интонациите му и от странния, объркан акцент. Казах всичко, което знам, и сега е техен ред да проверят нещата, да свържат точките, да направят връзките на правилните места. И да разберат коя съм всъщност, естествено. Коя съм била преди Грейс „Ейс“ Картър, както ме познават всички в Бирмингам.