Съсредоточено се взирам в екрана на плейъра, докато превъртам песните, търся правилната. Тук е, зная го. Пръстите ми действат бързо; мозъкът ми работи бавно, докато мислено превърта песните, очаква правилните акорди, правилите думи, онова, което имам нужда да чуя точно сега. Ето го. „Парижки нощи/Нюйоркски утрини“, Корин Бейли Рей. Палецът ми натиска бутона за старт и започва въведението. Тя пее в ушите ми как закусва в евтиния ресторант, още с грима от вечерта; шепне в ума ми как мечтае за отминалата нощ в Париж, в тази нюйоркска сутрин, спомня си колко хубаво е било.
Гласът ѝ започва да заглажда острите ръбове от последните няколко часа. Колегите на детектив-сержант Бренан като че ли повярваха, че съм Грейс Картър. Никой не ме пита за това отново, макар да знаеха, че тя е родена едва преди десетина години и не е на трийсет и шест. Интересуваше ги само информацията ми, затова не разпитваха за мен. Не съм глупава. Сигурна съм, че ме оставиха да се отпусна, да говоря, с надеждата, че ще издам нещо и за себе си, докато им разказвам каквото знам.
Но нищо няма да се случи веднага, затова и стоя тук, със слушалките в ушите, и слушам Корин, позволявам си да повярвам, че бих могла да съм жената, за която пее тя. Че мога да тръгна към Ню стрийт, към „Бърнис“, евтино кафене, което работи през нощта, да седна там и да си представям, че съм жената от песента — че току-що съм преживяла невероятна нощ в един град, прекрасен ден в друг, и сега пия кафе и пуша цигара.
Сигурна съм, че Лу (който държи ресторанта) ще ми даде цигара, имам достатъчно пари за кафе и достатъчно сили, за да стигна дотам. Мога да си почина няколко часа, преди да допълзя до дома.
И докато слушам и преживявам моята фантазия, че съм жената от песента, наблюдавам детектив-сержант Бренан — гледа ме от мястото си зад волана в синьо волво. До него седи някой, вероятно друг полицай, и не са откъснали очи от мен, откакто излязох от участъка. Сега той сваля прозореца и ми казва нещо, като подава глава навън.
Не махам слушалките веднага, защото не искам да знам какво казва. Хубаво ми е да съм жената от песента. Хубаво ми е да мога да забравя всичко за няколко скъпоценни секунди.
Той продължава да ми говори и аз различавам няколко думи по движението на устните му: „Откарам“, „чакам“. Присвивам очи — „дома“. „Дом“ ли каза?
Неохотно свалям слушалките и го чакам да повтори.
— Качвайте се, ще ви откараме до дома — казва детектив-сержант Бренан.
Клатя глава. Утре ще се върна пак. Вече тръгнах по този път и няма връщане назад, затова не е нужно да ме кара до дома, за да ми обяснява колко е важно да продължа.
— Не, благодаря. Няма нужда. Просто искам да се наспя. Утре пак ще дойда — казах, че ще дойда, и ще го направя.
Той отваря вратата на колата и слиза. После отваря задната врата и казва:
— Настояваме.
— Ясно — отвръщам тихо. — Естествено, че настоявате.
Лондон, 2000 г.
Пристигнах в апартамента на Тод от една техническа репетиция в театъра в Уест Енд, осветлението беше приглушено, на различни места в стаята блещукаха свещи. Щорите бяха вдигнати и сградите по отсрещния бряг на реката проблясваха. Чух как шампанското забълбука и се запени в чашата, преди той да ми я подаде. Това беше позната романтична сцена, Тод обичаше да я устройва, когато се връщах по-късно от работа, но този път беше различно.
И музиката беше различна. Веднага познах от кой балет е. Тиха и нежна, тя се изливаше в стаята, обгръщаше всичко, което той бе подготвил, като огромна панделка. Стоях неподвижно на прага. Знаех как трябва да се чувствам; знаех, че трябва да се усмихвам, да жужа отвътре и да копнея да се отпусна на дивана с него, да облегна глава на гърдите му, да слушам как ми разказва за деня си, за тренировката, за плановете на отбора.
Трябваше да се чувствам така, но всъщност бях изтръпнала. Бях скована от страх. Това бе сцена от един от моите повтарящи се кошмари, и не само това, но и всеки миг Тод щеше да се озове в миналото ми. Не го беше направил нарочно, той дори не знаеше какво всъщност прави, но точно това щеше да стори в мига, в който ме докоснеше. Усещах иглички във вените си, пробиви в живота, който си бях изградила далеч от Чизуик, града, в който израснах.
— Харесва ли ти, скъпа? — попита Тод и ми подаде чашата с пенливата течност. За изминалата година ме бе научил на много неща за изискания живот и аз вече познавах аромата на скъпо шампанско. Пръстите ни се докоснаха, когато поех чашата, и игличките във вените ми и под кожата ми се възпламениха.