Усмихни се — казах си. — Усмихни се на мъжа, когото обичаш.
— Прекрасно е — излъгах. Опитвах се да не лъжа, но се налагаше, за да го защитя. — Много ти благодаря.
Преди да отпия две глътки от шампанското, той го взе отново и ми се усмихна по онзи смутен и игрив начин, както при първата ни среща. Ръцете му ме обгърнаха, свалиха палтото ми, свалиха тениската и разкопчаха панталоните. Позволих му да го направи, харесваше му така. Тод обичаше да има пълен контрол в такива моменти и аз не знаех как да му кажа, че ненавиждам това. Да бъда контролирана, особено в такива моменти, бе един от кошмарите ми. Музиката като че ли се просмука по-дълбоко в кожата ми и разгоря пламъчетата на игличките.
Не мога да го направя, помислих си, когато той ме бутна леко към дивана. Не мога да направя това, на тази музика, по този начин.
— Не ми харесва да работиш и да се връщаш толкова късно — каза Тод, докато бавно си сваляше дрехите. Липсваш ми.
Опитах да се фокусирам върху нещо, да присъствам в настоящето, да не забелязвам как музиката се преобразява в „Танц на малките лебеди“, от „Лебедово езеро“. Преди обичах такава музика, тя ме изпълваше с вълнение, караше тялото ми да се движи, сякаш бе създадена за мен, носеше се из всяка моя клетка. Но постепенно тя спря да носи свобода и аз започнах да търся начини да се свия някъде сред нотите и да се скрия.
— Искам да си тук постоянно и да ме чакаш — каза Тод, когато накрая легна върху мен. — А не обратното.
Обичам го, обичам го, обичам го, обичам го, обичам го, обичамгообичамгообичамгообичамго. Думите се сливаха. Сливаха се в плътна ивица от решимост, за да понеса това. Бях го правила толкова пъти през последната година. Дори когато не ми се искаше съвсем, когато не ми беше съвсем хубаво, го правех, защото неговото изражение, болката в очите му, когато кажех „не“, бе твърде разстройваща. Обичамгообичамгообичамгообичамго.
Спомените, които музиката събуждаше, се пенеха и надигаха, опитваха се да излязат през гърлото ми, да се измъкнат от мен. Обичамгообичамгообичамгообичамго. Обичамгообичамгообичамгообичамго. Обичамгообичамгообичамгообичамго.
Ведрото весело начало на „Танц на Захарната фея“ от „Лешникотрошачката“ започна и аз не можех да се преструвам повече. Не можех да отида някъде другаде и да оставя тялото си да продължава, както правех обикновено.
— Спри — чух се да казвам. — Спри, моля те, спри.
— Не точно сега, скъпа — прошепна Тод със затворени очи и продължи, проникна в мен и започна да се движи. — Не точно сега.
— Моля те, спри — казах отново, малко по-високо.
— Шшт — рече той и запуши устата ми с целувка. Шшшшт. — Продължи да се движи, не бързаше, беше нежен, усилено се опитваше да не ме нарани, но аз исках да спре. Музиката беше така силна в ушите ми, така осезаема, кожата ми пламтеше, цялата изгарях отвътре.
— Тод — казах високо, макар че гърлото ми беше съвсем свито. — Моля те! Трябва да спреш. Трябва да спреш.
Той се надигна на ръце над мен. Бях затворила очи, сега ги отворих и се втренчих в него. Изглеждаше много разстроен. Винаги изглеждаше така, когато казвах, че не съм в настроение, и този поглед ми късаше сърцето. Чувствах се ужасно виновна и се преструвах, че съм в настроение, изтърпявах някак всичко, за да изчезне това изражение.
— Съжалявам, съжалявам — рече бързо той. Не осъзнах, че говориш сериозно. Съжалявам, съжалявам. — Слезе от тялото ми, седна и се вгледа в мен. — Обичам те, не искам да те наранявам. — Вече бях в прегръдките му, но този път само ме държеше, не искаше да прави секс с мен. — Скъпа, кажи ми какво става. Кажи ми и аз ще ти помогна.
Не можеш да ми помогнеш, едва не прошепнах.
— Просто трябва да ти кажа нещо. Нещо за мен и защо трябва да спираш, когато те помоля — признах.
— Какво е то? — попита той.
Вгледах се за секунда-две в очите му, после трябваше да извърна поглед. Не можех да му го кажа, докато го гледам. Не можех да гледам лицето му, докато разбивам илюзиите му за мен. Втренчих се в стъклената стена насреща, в нощния град зад нея, и казах на Тод толкова, колкото можах.
Не му разказах всичко, не успях да изрека дори половината, но поне нещо. Малка част. Достатъчна. Той ме слушаше и накрая ми благодари, че съм му оказала честта да му разкажа. Увери ме, че разбира всяка дума. И обеща никога вече да не пренебрегва желанията ми.