Константин Константинов
Когато децата заспят
— Ку-ку, ку-ку, ку-ку — изпя няколко пъти дървеното часовниче над леглото и млъкна.
Мама се навежда над Катиното креватче, погалва Катето по бузата и казва:
— Спи, детето ми, спи!
Едната ръчичка на Катето държи новата кукла Фифи, която вчера заран й подариха, другата е под завивката. Мама угася лампата и излиза на пръсти. Катината ръчичка се отпуска и Фифи се изплъзва от пръстите й. В стаята е полутъмно. Само в ъгъла кандилцето пред иконата блещука. Спи земята, спи стаята, спи Катя, спи Ваньо, спят всички и всичко.
Всичко ли? Не, не. Ето виж: тихичко се промъква през прозореца един лунен лъч — син като копринена жица, движи се тук-там и спира до креватчето. Някой леко въздъхва: Фифи, новата кукла от вчера, тупва на земята и прошепва:
— Е, най-сетне заспаха!
Изведнъж се чува шум и смях. Червеният палячо пляска с ръце и се изкисква гласно. А изпод леглото се разнася пискливият глас на старата кукла от парцали с мастилено лице — леля Тота.
— По-бързо, по-бързо, всички — че няма време! Гостите ей сега ще дойдат.
Малката латерничка се завърта сама и тихичко засвирва: тан-тин-тон-тин. Стъкленото кученце Фокси разлепя крачката си и се разтърсва цяло. Голямата плъстена Меца се прозява и протяга. А иззад кутията с кубчета се показва порцелановата кукла Пепеляшка — с отчупено стъпало на единия крак и облечена само с риза.
Пискливият глас на леля Тота пак се разнася: тя е много безпокойна. Тази нощ ще празнуват сватбата на Фифи с Петра — куклата моряк на Ваньо. Ще пристигнат гости. Трябва да притъкмят всичко, а никой не се грижи, никой не бърза…
— Госпожица Фифи, госпожица Фифи! — вика леля Тота и маха отчаяно двете си меки ръце. — Елате да ви пременя. Де е господин Петър — защо го няма още? Ах, Боже мой, пак ще закъснеем! Ще се съмне — и няма да успеем.
Стъкленият Фокси скача около Меца, а червеният Палячо пляска ръце и пее:
— Ай гиди, Мецо-мецано, дълго ти руно непрано!…
— Пепеляшо, тичай да викаш господин Петра! — крещи леля Тота.
Но господин Петър вече пристига — ококорен, червенобузест, с моряшка блуза и сини панталони.
— Дайте булчините цветя — вика парцалената леля — и елате да ви натъкмя!
Но какъв е тоя шум и тропот? Какъв е тоя звън на оръжия и глъчка? От кутията до Ваньовото легло изскачат един по един и се строяват оловните войници. Капитанът със златни пагони е отвън и строго ги гледа. Те също се готвят за сватбата. Ето строиха се по четири — и — троп-троп — замаршируват към къщата на булката. Пристигат вече и други гости: един гумен слон пъшка и се клати. Ф-р-р-р — фучи и спира тенекиен автомобил със закован на него шофьор.
— Ох-ох! — вайка се леля Тота. — Гостите дойдоха, пък ний още не сме готови! Ами къщата — де е къщата?
Изведнъж от кутията с каменни кубчета заизлизат една след друга пъстрите плочки, колонки и кулички. След малко къщата ще бъде готова.
Оставят Пепеляшка да почисти и нареди къщата и сватбата потегля. Начело се клати на един крак латерничката и тананика: тан-тин-тон-тин. След нея вървят младоженецът и булката, окичени с бели цветя — тя в тиролска рокля, той — в своя моряшки костюм. Зад тях пристъпва със своя дървен чатал леля Тота и нарисуваното й лице се смее доволно: „Ех, че пък сватба ли дигнаха — чудо!“ Стъкленият Фокси лае и подскача наоколо, а Палячо изтичва напред, нарежда се до латерничката и тържествено пляска с ръце. Зад леля Тота бавно пристъпят Меца и гуменият Слон и си шушукат приятелски. След тях е оловният капитан със своята рота. Най-накрай фучи празният автомобил. А през прозореца наднича засменият месец и праща много здраве по своите сини копринени жици.
Така шествието върви през стаята, тръгнало от единия ъгъл към другия.
Ала тъкмо стигат до средата, и нещо ги спира. Едно запъхтяно малко мишле се покланя дълбоко и казва с писклив гласец:
— Госпожи и господа, моят баща, големият Мишок, ме изпрати да ви поканя всички на неговата трапеза. Той узна за сватбата и във ваша чест е приготвил богато угощение. Заповядайте, госпожи и господа!
— Ура! — закрещя и запляска червеният Палячо, а Фокси залая от радост. Меца се дигна на два крака, заигра и затананика: „Ще си хапнем, ще си сръбнем!“
— Дясното рамо напред — ходом марш! — изкомандва оловният капитан. И всички се упътиха на гости у стария Мишок.
Старият Мишок приемаше нощем в долапа, дето държаха ябълки, луканки, захар и орехи. Там наистина имаше сложена богата трапеза. Сам Мишокът с жена си и петте малки мишлета прислужваха на гостите. Всички насядаха, а понеже краката на младоженеца господин Петър не се сгъваха, той се възлегна цял върху няколко фъндъка вълна. Вън остана само шофьорът, който беше закован на своя автомобил.