— Заслепяваш ме с великолепието си.
— Ами! Докога ще издържим така? Да си говорим и да се гледаме, без да се докосваме? Би ли разкопчал останалите копчета на ризата си, ако обичаш?
— Това възбужда ли те? — попитах аз, а гласът ми заседна на гърлото.
— Аха. Всъщност можеш просто да я съблечеш.
— Канеше се да ми разкажеш коя си и какво си осъзнала по време на уединението си — напомних й аз.
Изповедник и любовник. Секси като мисъл.
— Сега ме целуни. Ако искаш, Алекс. Можеш ли да ме целунеш, като докосваш само устните ми?
— Хм. Не съм сигурен. Чакай да се извъртя насам… или може би така. Ама ти да не се опитваш да ми затвориш устата?
— И защо да го правя, доктор детектив?
Глава 70
Отново се потопих в работата. Бях си обещал, че по някакъв начин ще реша загадката на това отвличане. Черният рицар не ще бъде победен.
Една отвратителна студена и дъждовна нощ се затътрих да се срещна отново с Нина Серизиър. Тя все още беше единственият човек, виждал „съучастника“ на Гари Мърфи. Така и така бях в района.
А защо бях в Лангли Терас посред нощ, в този леденостуден просмукващ дъжд? Защото се бях превърнал в упорит глупак, който не преставаше да търси още информация за едно отвличане отпреди година и половина. Защото бях перфекционист и трийсет години бях живял по този начин. Защото имах нужда да разбера какво наистина се е случило с Маги Роуз Дън. Защото не можех да се отърва от погледа на Мустаф Сандърс. Защото исках да узная истината за Сонеджи/Мърфи. Или поне така се оправдавах пред себе си.
Глори Серизиър не беше особено щастлива да ме види отново на прага на къщата си. Стоях пред входа цели десет минути и дълго чуках по охлузената алуминиева врата, преди да ми отвори.
— Детектив Крос, знаете ли, че е късно? Не можете ли да ни оставите на мира? — попита ме тя, когато най-сетне се появи. — Трудно ни е да забравим семейство Сандърс. Нямаме нужда постоянно да ни напомняте.
— Знам — съгласих се аз с високата петдесетгодишна жена, която ме изпепеляваше с поглед. Очите й бяха с формата на бадеми. Красиви очи на не много красиво лице. — Става дума за убийства, госпожо Серизиър, за ужасни убийства.
— Нали заловиха убиеца — отвърна тя. — Не сте ли разбрали, детектив Крос? Не сте ли чули? Не четете ли вестници?
Почувствах се безкрайно глупаво. Сигурен бях, че ме смята за луд. Умна жена.
— Исусе Христе — поклатих глава аз и високо се разсмях. — Знаете ли, вие сте права. Просто не съм на себе си. Много съжалявам. Наистина.
Това я свари неподготвена и тя ми се усмихна. Мила усмивка, която откри криви зъби. Често се среща в квартала.
— Поканете този нещастен негър на едно кафе — примолих се аз. — Луд съм, но поне си го знам. Пуснете ме да вляза.
— Добре де, добре. Заповядайте, детективе. Можем да поговорим още веднъж. Но толкоз!
— Дадено — съгласих се аз.
Бях разчупил леда, защото казах истината за себе си.
Пихме лошо нес кафе в тясната й кухня. Всъщност обичаше да говори. Глори Серизиър ме затрупа с въпроси за процеса.
Искаше да разбере как се чувства човек, когато го дават по телевизията. Подобно на много хора и тя проявяваше любопитство към актрисата Катерин Роуз. Домакинята дори си имаше собствена теория за отвличането.
— Този човек не го е направил. Този Гари Сонеджи, или Мърфи, или както там му викат. Някой го е натопил, разбираш ли — обясни ми тя и се засмя.
Сигурно й се стори смешно, че споделя откачените си идеи с откачен вашингтонски полицай.
— Уйдисай ми още веднъж на акъла — предложих аз, за да се върна най-после на въпроса, който ме беше довел тук. — Припомни ми пак какво е видяла Нина онази нощ. Кажи ми какво точно ти каза. Както си го спомняш, дума по дума.
— Защо се тормозиш? — попита ме тя. — Защо си тук в десет вечерта?
— Не знам, Глори — свих аз рамене и отпих от ужасното кафе. — Може би искам да разбера защо точно на мен се спряха в Маями. Не знам, но важното е, че съм тук.
— Този случай те е побъркал, нали? Отвличането на тези деца?
— Да. Побърка ме. Разкажи ми пак какво е видяла Нина. Разкажи ми за мъжа в колата с Гари Сонеджи.
— От малка Нина обича да стои на прозореца на стълбището — започна Глори. — Това е прозорецът на Нина към света. Открай време. Навива си косата там, чете книга или гали някое от котетата. Понякога просто зяпа в нищото. Била е на прозореца, когато е видяла онзи бял, Гари Сонеджи. Рядко се появяват бели в квартала. Само черни, понякога и латиноамериканци. Затова привлякъл вниманието й. Колкото повече гледала, толкова по-странно й се струвало поведението му. Както ти каза. Наблюдавал къщата на Сандърсови. Като че ли шпионирал. А другият мъж, онзи в колата, го наблюдавал как наблюдава къщата.