Аз поклатих глава.
— Отдавна исках да дойда. Но първо трябваше да получа разрешение от съда. Всъщност дойдох да поговорим за убийствата на Сандърс и Търнър.
— Така ли? — Изглеждаше примирен, реакцията му показваше безразличие и пасивност. Не ми хареса как изглежда. Хрумна ми, че може би е на прага на пълното разпадане на личността.
— Позволено ми е да говорим само за убийствата на Сандърс и Търнър. Но ако искаш, можем да поговорим и за Вивиан Ким.
— В такъв случай няма много за говорене. Не знам нищо за тези убийства. Дори не съм чел вестници. Кълна се в живота на дъщеря си, че не съм. Може би приятелят ти Сонеджи знае, но не и аз, Алекс.
Изглежда му беше приятно да ме нарича по име. Хубаво е да знаеш, че навсякъде имаш приятели.
— Адвокатът ти сигурно е споменал за тези убийства. Ще има още един процес тази година.
— Вече никакви адвокати. А и тези случаи нямат нищо общо с мен. Освен това едва ли ще стигнат до съда. Прекалено е скъпо.
— Гари — започнах аз, сякаш беше един от пациентите ми. — Бих искал отново да те подложа на хипноза. Ще подпишеш ли документите, ако успея да уредя тъпите формалности? За мен е важно да говоря със Сонеджи. Позволи ми да опитам.
Гари Мърфи се усмихна и поклати глава. Но накрая кимна и каза:
— Всъщност и аз бих искал да поговоря с него. Ако можех бих го убил. Бих убил Сонеджи. Така, както се предполага, че съм убил всички онези хора.
Същата вечер отидох да се срещна с бившия агент от Службата за охрана Майк Дивайн. Той беше единият от двамата, прикрепени към министър Голдбърг и семейството му. Исках да чуя мнението му за наличието на „съучастник“.
Около месец след отвличането Майк Дивайн се бе пенсионирал по собствено желание. Беше само на четирийсет и пет и затова предположих, че са го подложили на натиск да напусне. Няколко часа си говорихме на каменната тераса с изглед към река Потомак.
За мъж, който живее сам, апартаментът беше подреден с много вкус. Дивайн имаше хубав тен и изглеждаше отпочинал. Видът му бе най-добрата реклама, че човек трябва да се спасява от работа в полицията, докато още може.
Напомняше ми малко на Травис Макгий от романите на Джон Макдоналд. Добре сложен, с волево и изразително лице. Помислих си, че като млад пенсионер няма да му е никак зле с неговия вид на кинозвезда, буйна къдрава кестенява коса, приятна усмивка и неизчерпаем запас от интересни истории.
— Знаеш, че двамата с партньора ми бяхме притиснати да си подадем оставките — призна си той след няколко бири. — Един фал, който се превърна в трета световна война и с нас беше свършено в Службата. И шефът ни не ни подкрепи.
— Случаят много нашумя. Трябваше да има герои и злодеи.
Можех да си позволя да философствам на чаша студена бира.
— Може да е за добро — рече Майк Дивайн замислено. — Минавало ли ти е през ума да започнеш всичко наново, да се захванеш с нещо друго, докато все още можеш? Преди да те раздруса болестта на алцхаймер.
— Замислял съм се за частна практика — отвърнах аз. — Нали съм психолог. Все още давам безплатни консултации в квартала.
— Но прекалено много обичаш работата, за да я зарежеш — усмихна се той и присви очи от отразената във водата светлина на късното следобедно слънце.
Сиви морски птици с бели гърди прелетяха пред терасата. Красиво. Всичко наоколо беше красиво.
— Слушай, Майк, искаше ми се още веднъж да си припомним последните дни преди отвличането.
— Ти наистина си откачил на тая тема, Алекс. Вече съм изследвал всеки сантиметър от тази територия. Вярвай ми, там няма нищо. Кисела почва. Нищо не расте. Напъвах си ума до пръсване, но най-накрая се предадох.
— Вярвам ти. Но все още ме интересува една кола, последен модел с четири врати, която май е била забелязана в Потомак. Вероятно додж. — Нина Серизиър беше видяла такава кола, паркирана на Лангли Терас. — Да си забелязал такава кола — синя или черна, паркирана на авеню „Сорел“ или някъде около училището?
— Както ти казах, неколкократно прегледах дневниците с нашите наблюдения. Няма никаква тайнствена кола. Можеш сам да ги прегледаш.
— Вече го направих — засмях се аз над безнадеждността на моя случай.
Поговорихме още малко. Не можа да се сети за нищо ново. Накрая се похвали, че ходи на плаж, лови риба и играе голф. Новият му живот сега започваше. За разлика от мен, беше превъзмогнал отвличането на двете деца.