И все пак нещо ме смущаваше. Цялата тази история със „съучастника“. Или „наблюдателя“. Имах особено усещане в червата за Дивайн и партньора му. Неприятно усещане. Нещо ми подсказваше, че те знаят повече, отколкото казват.
Докато все още бях на тази вълна, по-късно същата вечер реших да се свържа и с бившия партньор на Дивайн, Чарлс Чейкли. След отстраняването му, Чейкли се беше преместил със семейството си в Темпи, щата Аризона.
Тук беше полунощ, десет часът в Темпи. Реших, че не е толкоз късно.
— Чарлс Чейкли? Обажда се детектив Алекс Крос от Вашингтон — представих се аз.
Неловка пауза. После Чейкли заговори враждебно, което крайно ме озадачи. Реакцията му наля масло в огъня на предчувствията ми, свързани с него и партньора му.
— Какво, по дяволите, искаш? — настръхна той. — Защо ми се обаждаш тук? Напуснах Службата. Опитвам се да забравя случилото се. Остави ме на мира. Стой далеч от мен и семейството ми.
— Слушай, съжалявам за безпокойството… — започнах да му се извинявам аз.
— Тогава не ме безпокой — сряза ме той. — Много е лесно, Крос. Просто не се бъркай в живота ми.
Можех да си представя как изглежда Чарли Чейкли, докато говорехме. Спомнях си го от дните непосредствено след отвличането. Беше само на петдесет и една, но изглеждаше над шейсетгодишен. Бирено коремче. Оплешивяла глава. Тъжни, някак си отсъстващи очи. Чейкли бе физическото доказателство за вредата, която може да ти причини работата, ако й се дадеш.
— За съжаление, все още разследвам няколко убийства — продължих аз с надеждата да ме разбере. — Замесен е и Гари Сонеджи/Мърфи. Върнал се е, за да убие една от учителките в „Уошингтън Дей“. Вивиан Ким.
— Нали каза, че не искаш да ме притесняваш? Защо не се престориш, че никога не си ми звънял, а? Аз пък ще се престоря, че никога не съм вдигал слушалката. Много се изпедепцах да играя на „ужким“ тук в пустинята.
— Слушай, мога да ти изпратя призовка. Много добре го знаеш. Тогава ще водим този разговор във Вашингтон. Или мога да взема самолета и да дойда при теб, в Темпи. Ще се изтърся някоя вечер да опитам скарата ти.
— Абе какво, за Бога, ти става? Какво ти има, Крос? Проклетият случай приключи. Остави ме на мира и като казвам да ме оставиш на мира, значи остави ме на мира.
Имаше нещо много странно в тона му. Звучеше на ръба на голямата експлозия.
— Тази вечер разговарях с партньора ти — добавих аз и това го задържа на телефона.
— И какво като си говорил с Майк Дивайн? Аз самият си говоря с него от време на време.
— Радвам се за двама ви. Ще те оставя на мира веднага, само ми отговори на един-два въпроса.
— Само на един — съгласи се Чейкли накрая.
— Спомняш ли си да си видял кола с четири врати последен модел, тъмна на цвят, паркирана на авеню „Сорел“? Някъде около къщите на Голдбърг или Дън? Може би седмица преди отвличането?
— Не. За Бога, не съм. Всяко необичайно нещо щеше да е отразено в дневника ни. Приключих с отвличането. Също и с теб, детектив Крос.
И Чейкли ми затвори телефона.
Тонът на разговора ни беше прекалено необичаен. Неизясненият проблем с „наблюдателя“ ме влудяваше. Голяма неясна следа. Прекалено важна, за да я пренебрегнеш, ако си професионалист. Трябваше да поговоря с Джези за Майк Дивайн и Чарли Чейкли и за дневниците с наблюденията, които са предавали. Нещо не беше наред с тях двамата. Със сигурност криеха нещо.
Глава 72
Двамата с Джези прекарахме деня в нейната вила край езерото. Тя имаше нужда да говори. Да ми разкаже за настъпилата в нея промяна, за това, което бе открила за себе си по време на отпуска, който сама си беше дала.
Там, в Насред нищото, щата Северна Каролина, се случиха две много, много странни неща.
Напуснахме Вашингтон в пет сутринта и пристигнахме малко преди осем и половина. Беше трети декември, но спокойно можеше да е първи октомври. През целия следобед температурата беше около трийсет градуса, а от планината подухваше приятно. Чуруликането и пърхането на десетки различни птици изпълваше въздуха.
Летният сезон бе свършил и почиващите се бяха разотишли, така че езерото беше изцяло наше. Само една моторница пърпореше по водата около един час. Мощният й двигател звучеше като на състезателна кола. Иначе бяхме само двамата.
Споразумяхме се да не избързваме с важните въпроси. Те се отнасяха до нея, до Дивайн и Чейкли и последните ми хипотези по отвличането.