Късно следобеда тръгнахме на дълга разходка в боровата гора около вилата. Вървяхме по една пътечка, която се изкачваше в планината покрай кристалночист поток. Джези не носеше грим, а косата й беше пусната и се ветрееше. Носеше сини джинси, срязани до коленете, и тениска без ръкави на университета във Вирджиния. Очите й бяха приказно сини и конкурираха цвета на небето.
— Казах ти, че тук открих много неща за себе си, Алекс — започна Джези, когато навлязохме навътре в гората.
Говореше тихо. Приличаше почти на дете. Слушах внимателно всяка дума. Исках да знам всичко за нея.
— Искам да ти разкажа. Сега вече искам да говоря — продължи тя. — Да ти разкажа защо и как се случи всичко с мен.
Кимнах и се заслушах.
— Баща ми… баща ми беше неудачник. В собствените си очи. Можеше да се издигне в обществото, стига да пожелаеше. Но произхождаше от бедно семейство и това бе наложило своя отпечатък. Отрицателното отношение на баща ми към самия себе си непрекъснато му създаваше неприятности. Не го интересуваше как това се отразява на майка ми и на мен. На четирийсет и няколко години вече беше алкохолик. В края на живота си нямаше нито един приятел. Нито пък истинско семейство. Предполагам, че заради това се самоуби… Баща ми се самоуби, Алекс. Направи го с колата си. Не почина от сърдечен удар на гара „Юниън“. Аз съчиних тази версия още като следвах в колежа.
Млъкна за малко. И аз мълчах. Джези ми беше споменавала за майка си и баща си веднъж или два пъти. Знаех за проблема им с алкохола, но не я подтиквах да ми разкаже, защото не можех да бъда нейният психоаналитик. Знаех, че когато е готова, ще ми разкаже.
— Не исках да стана неудачница като тях двамата. Те се имаха за такива, Алекс. Винаги го натякваха. Нямаха никакво чувство за самоуважение. Не можех да допусна да стана като тях.
— А ти как ги оценяваш?
— Като неудачници — усмихна се тя на признанието си. Крива, болезнена, честна усмивка. — А бяха тъй невероятно умни, Алекс. Знаеха толкова неща. Четяха много. Можеха да говорят по всякакъв въпрос. Бил ли си някога в Ирландия?
— Веднъж бях в Англия по работа. Това е единственият път, когато съм бил в Европа. Никога не съм имал достатъчно пари.
— Има села в Ирландия, в които хората са тъй невероятно интелигентни, а живеят в невъобразима бедност. Видях гета за бели. На всяка крачка кръчма. В тази страна има толкова много образовани неудачници. Не исках да стана поредният интелигентен неудачник. Казах ти за този мой страх. Би било ад за мен… Бях така упорита в училище. Трябваше да съм първа, независимо на каква цена. След това в охраната на министерството на финансите. Издигнах се, доста се издигнах, Алекс. Независимо от мотивите, на мен ми харесваше да правя кариера и в общи линии бях доволна от живота си.
— Но се провали след отвличането на децата. Ти стана жертвеният агнец. Вече не беше „златното момиче“.
— С мен беше свършено — от раз. Агентите шушукаха зад гърба ми. Накрая реших да напусна Службата. Нямах избор. Беше глупаво и несправедливо. Дойдох тук, за да разбера коя, по дяволите, съм аз. Трябваше да го направя сама.
Протегна ръка и ме прегърна. Започна тихичко да хлипа. Досега не бях я виждал да плаче. Притиснах я силно. Никога не бях я чувствал така близка. Разбирах, че споделя жестоки истини. Аз също й дължах няколко.
Разговаряхме тихо на едно усамотено хълмче, когато изведнъж усетих, че някой ни наблюдава от гората. Не помръднах, но погледнах надясно. В гората имаше някой.
Някой ни наблюдаваше.
Още един „наблюдател“.
— Тук има някой, Джези. Точно зад хълма вдясно — прошепнах аз.
Тя не погледна в тази посока. Все пак беше ченге.
— Сигурен ли си, Алекс? — попита.
— Сигурен съм. Повярвай ми. Да се разделим — предложих аз. — Ако побегне, ще го спипаме.
Разделихме се така, че да заобиколим мястото, където беше „наблюдателят“. Това го обърка.
Той побягна!
Беше мъж. С маратонки и тъмен анцуг с качулка, който се сливаше с дърветата. Не можех да преценя нито колко е висок, нито каква е фигурата му. Засега поне.
Двамата с Джези го гонихме повече от половин километър. И двамата бяхме боси, така че не можахме да го настигнем. Клони и тръни деряха лицата и ръцете ни. Най-сетне излязохме от боровата гора и се намерихме на един планински път. Точно в този момент чухме зад близкия завой да профучава кола. Така и не я видяхме, нито зърнахме регистрационния й номер.