— Наистина е дяволски странно! — каза Джези, докато стояхме край пътя и се опитвахме да поемем дъх.
По лицата ни течеше пот, а сърцата ни щяха да изхвръкнат.
— Кой знае, че си тук? Някой знае ли? — попитах аз.
— Никой. Точно затова е толкова странно. Кой, по дяволите, беше това? Страх ме е, Алекс. Имаш ли някаква представа кой може да бъде?
Бях прехвърлил поне дузина предположения за „наблюдателя“, когото бе видяла Нина Серизиър. Най-достоверното беше най-простото. Полицията беше наблюдавала Гари Сонеджи. Но коя полиция? Възможно ли беше да е някой от моя отдел? Или от отдела на Джези?
Наистина беше ужасно.
Върнахме се във вилата малко преди да се стъмни. Във въздуха се усещаше полъхът на зимата.
Запалихме огън и си сготвихме вкусна вечеря, която щеше да стигне за четирима.
Ядохме сладка бяла царевица, пълна купа със салата, по един огромен стек за всеки от нас и сухо бяло вино, на чийто етикет пишеше „Шасан-Монтраше, Прьомие Крю, Маркиз дьо Лагиш“.
След като се нахранихме, разговорът се завъртя около Майк Дивайн, Чарли Чейкли и „наблюдателя“. Джези не можа много да ми помогне. Каза, че вероятно съм тръгнал по грешна следа, търсейки го сред агентите на Службата за охрана. Каза също, че Чейкли е много раздразнителен и като нищо може да избухне заради едно телефонно обаждане в Аризона. Бил силно привързан към работата си и вероятно сега му е много тежко. По нейно мнение Майк Дивайн и Чейкли били много добри, но не и страхотни агенти. Ако нещо си е струвало да бъде забелязано по време на охраната на семейство Голдбърг, те биха го видели. Докладите им били много изчерпателни. Никой от тях не бил достатъчно умен, за да прикрива нещо. Джези беше убедена в това.
Тя не се съмняваше, че Нина Серизиър е видяла кола, паркирана на улицата в нощта преди убийството на семейство Сандърс, но не вярваше някой да е наблюдавал Сонеджи/Мърфи. Или че Сонеджи е бил в квартала.
— Вече не работя по случая — заключи тя накрая. — Не представлявам интересите на министерството на финансите или на някой друг. Чу честното ми мнение, Алекс. Защо просто не се откажеш? Случаят приключи. Забрави го.
— Не мога — отговорих аз. — Ние, рицарите от кръглата маса на крал Артур, не постъпваме така. Не мога да се откажа. Всеки път, когато се опитам, изниква нещо ново и променя намерението ми.
Тази вечер си легнахме много рано, в девет-девет и петнайсет. Виното си свърши работата. Между нас имаше страст, но и много топлина и нежност.
Гушкахме се, смяхме се и всъщност не заспахме рано. Джези ме закачаше, като ме наричаше „Сър Алекс, Черния рицар на кръглата маса“. Аз я кръстих „Дамата от езерото“. Шепнейки си така, най-сетне заспахме мирно в прегръдките един на друг.
Не знам колко беше часът, когато се събудих. Лежах върху смачканите завивки и юргана и ми беше много студено.
От камината още оранжевееше огън и се чуваше тихо пращене. Почудих се как може да е толкова студено в стая, в която все още гори огън.
Това, което чувстваше тялото ми, и това, което виждаха очите ми, не съвпадаше. Поблъсках си главата над проблема няколко секунди.
Скрих се под завивките и ги придърпах към брадата си. Отблясъците, отразени в прозореца, изглеждаха някак странно.
Помислих си колко е странно да съм отново тук с Джези. В Насред нищото. Вече не можех да си представя да бъда без нея.
Изкуших се да я събудя и да й го кажа. Да й разкажа толкова много неща. „Дамата от езерото“ и „Черния рицар“. Звучеше като Джефри Чосър от деветдесетте години на нашия век.
Изведнъж осъзнах, че отблясъците в прозореца не са от огъня в камината.
Скочих от леглото и се спуснах да погледна. Видях нещо, за което бях чувал, откакто се помня. Но никога не бях очаквал да го видя.
На моравата пред вилата на Джези ярко гореше голям куклуксклановски кръст.
Глава 73
Едно изчезнало момиченце на име Маги Роуз.
Убийства в Югоизточния квартал. Жестокото убийство на Вивиан Ким.
Един психопат. Гари Сонеджи/Мърфи.
Един „съучастник“. Един тайнствен наблюдател.
Един огнен кръст, в Северна Каролина.
Кога най-сетне тези части от пъзела ще паснат? Дали някога ще паснат? От онзи момент във вилата на Джези до края на историята съзнанието ми бе обзето от тези ярки, измъчващи ме образи. Не можех да се откажа от случая, както Джези ме бе посъветвала. Това, което последва през седмицата, засили моята параноя.