В понеделник се прибрах късно от работа. Деймън и Джанел ме накачулиха, докато вървях към кухнята.
— Телефонът! Телефонът! — пропя Деймън, докато подтичваше до мен.
В кухнята Нана ми подаде слушалката. Каза, че е Уолъс Харт от затвора „Фолстън“.
— Алекс, извинявай, че те безпокоя вкъщи — каза той. — Би ли прескочил дотук? Може да се окаже важно.
Бях започнал да събличам якето и вече бях измъкнал едната си ръка, но спрях. Децата се опитваха да ми помагат, като го теглеха отзад.
— Какво има, Уолъс? Тази вечер съм зает — казах аз и се изплезих на Деймън и Джанел: — Имам някои дребни проблеми вкъщи, но нищо сериозно.
— Той пита за теб. Иска да говори с теб и само с теб. Казва, че е много важно.
— Не може ли да почака до сутринта?
Имах тежък ден. Освен това не можех да се сетя какво ново можеше да ми каза Гари Мърфи.
— Той е Сонеджи — съобщи Уолъс. — Сонеджи иска да говори с теб.
Онемях. След малко успях да изрека:
— Тръгвам, Уолъс.
След близо час пристигнах във „Фолстън“. Гари беше на най-горния етаж. Известни престъпници-психопати като Скуики Фром41 и Джон Хинкли42 бяха държани тук. Мястото не беше за кой да е — точно както на Гари му се искаше.
Когато влязох в килията, той лежеше по гръб на тясното легло без чаршафи и одеяло. Непрекъснатото наблюдаваше пазач. Гари бе от „най-важните“. От тези, които бяха под индивидуален надзор.
В главата ми все още звучаха думите, с които ме посрещна Уолъс Харт:
— Реших да го сложа в специална килия за през нощта. Известно време да бъде изолиран и под непрекъснато наблюдение, докато не разберем какво става с него. Изглежда избяга от действителността, Алекс.
— Някой ден ще се разхвърчи на парчета — казах аз и Уолъс кимна в знак на съгласие.
Влязох в килията и седнах, без да чакам да ме покани. Писна ми да моля за разрешения. Гари беше вперил поглед в тавана. Очите му бяха хлътнали. Сигурен бях, че усеща присъствието ми.
— Добре дошъл в моята „психушка“, Алекс — най-сетне промълви той със зловещ сипкав глас. — Знаеш ли какво е „психушка“?
Наистина беше Сонеджи.
— Затворническите болници в Русия — казах аз. — Там са държали политическите затворници в Съветския съюз.
— Точно така. Много добре — погледна ме той. — Искам да направя нова сделка с теб. Да започнем от нулата.
— Не знаех, че сме сключвали сделка.
— Не искам да си губя повече времето тук. Не мога да продължа да играя ролята на Мърфи. Защо вместо това не се опиташ да разбереш кое прави Сонеджи това, което е? Сигурен съм, че ще можеш, доктор Крос. И ти ще се прочуеш. Ще станеш много важен в средата, в която решиш да се движиш.
Не вярвах, че това е една от неговите „амнезии“ или някое от неговите „бягства“. Изглежда напълно контролираше думите си.
През цялото време ли е бил Гари Сонеджи? „Лошото момче“? Още когато се срещнахме за първи път? Тогава това беше диагнозата ми. И се придържах към нея.
— Разбираш ли какво ти говоря? — попита той, като протегна лениво дългите си крака и зашава с босите си пръсти.
— Сега ми казваш, че напълно си съзнавал всичко, което си вършел. И че не става и дума за раздвоение на личността. Не е имало никакви състояния на амнезия. Играл си и двете роли. А сега ти е писнало да се правиш на Гари Мърфи.
Очите на Сонеджи бяха на фокус и много напрегнати. Погледът му беше по-студен и по-пронизващ от обикновено. Понякога при изострена шизофрения фантазията е по-реална от действителността.
— Точно така. Това е ключето, Алекс. Ти си много по-умен от останалите. Гордея се с теб. Ти единствен правиш нещата интересни за мен. Единственият, който е в състояние да задържи вниманието ми за по-дълго време.
— И какво искаш? Какво мога да направя за теб, Гари?
— Имам нужда от някои дребни неща. Но най-вече искам да си бъда аз, така да се каже. Искам да получа признание за всичките си постижения.
— А ние какво ще получим в замяна?
Сонеджи ми се усмихна.
— Ще ти разкажа какво се случи. От самото начало. Ще ти помогна да решиш безценния си случай. Ще го разкажа на теб, Алекс.
42
На 30 март 1980 г. Джон Хинкли стреля срещу тогавашния президент Рейгън и го ранява заедно с още трима души. — Б.ред.