— Не си ли убил Майкъл Голдбърг? — върнах го аз към нещо, което беше споменал преди.
— Не. Тогава още нямах това намерение. Щях да го убия, но всяко нещо с времето си. Беше разглезено баровче. Напомняше ми за „брат“ ми Дони.
— Откъде са тогава нараняванията по тялото на Майкъл Голдбърг? Разкажи ми какво се случи.
— Това ти харесва, нали, докторе? Какво ни говори това за теб, а? Ами когато видях, че ми е погодил този номер и е умрял, ужасно се ядосах. Направо побеснях. Започнах да ритам проклетото му тяло. Удрях го с лопатата. Нямам точен спомен какво съм правил. Бях толкова вбесен. След това изхвърлих мъртвото диване в храсталаците край реката.
— Но не си направил нищо на момичето? Не си наранил Маги Роуз Дън?
— Не, не съм наранил момичето — подигра се той със загрижеността ми.
Много добре наподоби гласа ми. Със сигурност можеше да изиграе всякаква роля. Беше страшно да го наблюдаваш, когато си в едно помещение с него. Възможно ли бе да е убивал стотици пъти? Напълно го допусках.
— Разкажи ми за нея. Какво всъщност се случи с Маги Роуз Дън?
— Добре, добре. Историята на Маги Роуз Дън. Запали свещ и изпей химн във възхвала на Исуса. След отвличането тя беше гроги. Поне когато надникнах да я видя първия път. Излизаше от упойката. Изиграх ролята на Мама Ужас за малката Маги. Звучах досущ като моята мащеха на вратата на мазето у дома. „Спри да плачеш… Млък! Разглезено хлапе такова!“ Това доста я уплаши. После отново я упоих. Внимателно проверих пулса и на двамата, защото бях сигурен, че ФБР ще поиска доказателства, че децата са живи.
— И на двамата ли пулсът беше наред?
— Да. Съвсем наред, Алекс. Допрях ухо до гърдите на всяко дете. Сдържах естественото си желание да спра ударите на сърцата им, вместо да внимавам всичко да е наред.
— Защо извърши това отвличане, което неминуемо щеше да предизвика отзвук в цялата страна? Защо ти беше нужна цялата тази публичност? Защо пое такъв огромен риск?
— Защото бях готов. Упражнявах се много дълго време, нямаше никакъв риск. Пък се и нуждаех от парите. Заслужавах да бъда милионер. Всички други са милионери, само аз…
— На другия ден отново ли отиде да видиш децата? — попитах аз.
— И на другия ден всичко беше наред. Но на следващия ден след като Майкъл Голдбърг умря, Маги изчезна. Върнах се в плевнята и заварих скривалището да зее. Празно. Нищо не й бях сторил. Не аз получих парите от откупа във Флорида. Някой друг ги взе. Сега ти, детективе, трябва да откриеш какво се е случило. Аз мисля, че разбрах! Струва ми се, че разбрах голямата тайна.
Глава 74
Станах в три през нощта. И аз бягах от действителността. Посвирих на верандата Моцарт, Дебюси и Били Холидей. Наркоманите от квартала сигурно вече звъняха в полицията да се оплакват от шума.
Сутринта отново посетих Сонеджи. „Лошото момче“. Влязох и седнах в малката килия без прозорци. Изведнъж той заговори. Мислех, че знам какво цели. Какво се кани да ми каже всеки момент. Все пак имах нужда да потвърди предположението ми.
— Трябва да разбереш нещо, което е съвсем чуждо на природата ти — започна той. — Бях като разгонена кучка, докато следях това шибано момиченце и майка й, знаменитата актриса. Аз съм като наркоман. Имах нужда от „наркотика“ си.
Докато го слушах да ми разказва своите странни зловещи истории, не можех да не се сетя за пациентите си, жертви на жестоко отношение като деца. Беше разтърсващо да слушаш как една жертва ти разказва за нейните многобройни жертви.
— Чудесно разбирам „състоянието на превъзбуденост“, докторе. Любимата ми песен е „Съчувствие към дявола“ на Ролинг стоунс. Винаги се опитвам да взема всички предпазни мерки, без да наруша това си състояние. Винаги планирах пътища за бягство, двойно подсигурени, пътища за влизане и излизане от квартала, в който се намирах. Единият от тях е тунел от канализационната система, който върви от края на гетото до Капитолийския хълм. В този тунел криех дрехи за преобличане, включително перука. Бях помислил за всичко. Нямаше да ме хванат. Имах пълно доверие на способностите си. Дълбоко вярвах във всемогъществото си.
— Все още ли вярващ? — попитах го аз.
Беше важен въпрос. Не мислех, че ще ми каже истината, но исках да чуя отговора му.
— Това, което се случи тогава, беше единствената ми грешка. Аз позволих на успеха, на възторга на милионите почитатели да ме главозамае. Ръкоплясканията са наркотик. Знаеш ли, Катерин Роуз страда от същото заболяване, както и повечето от идолите на киното и спорта. Милиони скандират имената им и им показват, че са „изключителни“ и „велики“. Някои от звездите губят представа за действителността, забравят за тежкия труд, който ги е изкачил на върха. Аз също. Ето защо ме хванахте. Сигурен бях, че ще мога да избягам от „Макдоналдс“! Както винаги дотогава. Просто щях да се позабавлявам с няколко произволни убийства и да се измъкна. Исках да опитам от всичка известни престъпления, Алекс. Малко Бънди, малко Менсън, Уитман44, Гилмор45…
44
На 1 август 1966 г. двайсет и пет годишният студент по архитектура Чарлс Уитман се изкачва на стометровата кула, увенчаваща главната сграда на университета, на Тексас в град Остин и избива с автоматично оръжие 15 случайно изпречили се на пътя му хора. — Б.ред.
45
През 1976 г. Гари Гилмор ограбва две бензиностанции и убива работещите в тях. Осъден на смърт, той моли да не отлагат изпълнението на присъдата и отказва да подаде молба за помилване. Писателят Норман Мейлър описва неговия случай в книгата си „Песента на палача“, с която печели наградата „Пулицър“. — Б.ред.