— Сега чувстваш ли се всемогъщ? След като си поостарял и помъдрял? — попитах го аз.
Той беше ироничен. И аз го можех.
— Аз съм най-близо до това понятие. Чрез мен може да се проумее смисълът му.
На лицето му отново се появи смразяващата усмивка на убиец. Идеше ми да го ударя. Гари Мърфи беше трагичен и почти симпатичен човек. Сонеджи беше отвратителен, олицетворение на злото. Човекът чудовище, човекът звяр.
— Когато следеше домовете на Голдбърг и Дън, беше ли на върха на възможностите си? — попитах го аз и ми идеше да добавя: „Беше ли всемогъщ, говно такова?“
— Не, не. Както знаеш, докторе, вече бях започнал да ставам небрежен. Бях се начел на вестникарски материали за „безупречните“ ми убийства на Кондън Терас. „Никакви следи, никакви улики, безупречен убиец!“ Дори аз бях впечатлен.
— Какво се обърка в Потомак? — попитах аз. Знаех отговора. Само исках да го потвърди.
— Следили са ме, разбира се — сви той рамене.
Ето на, помислих си аз. Наблюдателят.
— По онова време знаеше ли, че те следят?
— Не, разбира се — отвърна той и се намръщи. — Осъзнах, че са ме следили, много по-късно. По време на процеса подозренията ми се потвърдиха.
— Как така? Как разбра, че са те следили?
Сонеджи се втренчи в очите ми. Погледът му като че ли пронизваше черепа ми. Имаше ме за по-нисш от себе си. За него бях просто съд, в който излива словоохотливостта си. Но му бях по-интересен от останалите събеседници. Не знаех дали да се чувствам поласкан или омърсен. Освен това бе любопитен да разбере какво точно знам и какво не знам.
— Нека направя малка пауза в разказа, за да подчертая едно нещо — рече той. — Важно е за мен. Искам да ти разкрия тайни. Множество малки и големи тайни. Мръсни тайни. Пикантни тайни. Сега ще ти кажа една. И знаеш ли защо?
— Елементарно, скъпи ми Гари — отговорих аз като Шерлок Холмс на доктор Уотсън. — За теб е непоносимо да си контролиран от някого. Трябва ти да държиш положението в ръце.
— Много добре, доктор детектив. Но има някои скъпоценни нещица, за които държа да се спазарим. Престъпления, които съм извършил, когато бях дванайсет-тринайсетгодишен. От онова време са останали неразкрити множество големи престъпления. Повярвай ми. Имам цяла торба със съкровища, които да споделя с теб.
— Разбирам. С нетърпение очаквам да ги чуя.
— Винаги си ме разбирал. От теб се иска само да убедиш другите зомбита.
— Другите зомбита?
— Извинявай, извинявай. Не исках да те обидя. Можеш ли да ги убедиш? Знаеш кого имам предвид. Ти ги уважаваш дори по-малко от мен.
Беше прав. На първо място трябваше да убедя шефа на детективите Питман.
— Ще ми помогнеш ли? Ще ми дадеш ли нещо конкретно? Трябва да разбера какво се е случило с момиченцето. Нека родителите й най-сетне се успокоят.
— Добре, ще го направя — съгласи се Сонеджи.
Оказа се толкова просто. Просто седиш и чакаш. Така е с почти всяко полицейско разследване. Задаваш хиляди въпроси, буквално хиляди. Изпълваш цели кантонерки с ненужна хартия. После задаваш още въпроси. Проследяваш безброй линии, които не водят доникъде. И изведнъж нещо се случва. Така става в нашата работа — от време на време. Случи се и сега. Отплатата за хилядите часове работа. Наградата за многобройните ми срещи с Гари.
— По онова време не бях забелязал някой да ме следи — продължи той. — Това, което ще ти разкажа, не се случи около къщата на семейство Сандърс, а на авеню „Сорел“ в Потомак. Всъщност пред къщата на Голдбърг.
Изведнъж се почувствах уморен от самохвалното му биене по гърдите. Трябваше да разбера какво знае. Още малко ми трябваше. Говори, шибано копеле.