— Искаш ли да си мълча? Или да говоря? — попита Сампсън. — Каквото кажеш.
Както обикновено лицето му беше безизразно. Може би това впечатление се дължеше на тъмните му очила, но едва ли. Беше си такъв от десетгодишен.
— Аз ще говоря — заявих аз. — Бих пийнал един коктейл. Искам да ти разкажа за патологичните лъжци.
— Ще поръчам няколко питиета — рече Сампсън.
Отправихме се към „Фейсиз“. В този бар ходим, откакто започнахме работа в полицията. Редовните клиенти нямат нищо против нас, коравите като кремък вашингтонски детективи. Някои дори признават, че в квартала вършим повече добро, отколкото зло.
Тълпата в бара е най-вече от нашата боя, но идват и бели заради джаза. Пък и за да се научат как да танцуват и как да се обличат.
— Джези ли е назначила Дивайн и Чейкли да охраняват министъра? — започна Сампсън, докато чакахме на светофара на Пета улица. Няколко местни негодяи ни изгледаха откъм постоянния си пост пред заведението за пържени пилета „Попай“. Преди години същата улична измет стоеше на същия този ъгъл, но без толкова пари и оръжие в джобовете.
— Здравейте, братя — намигна им Сампсън.
Той се закача с всички, но с него никой не смее.
— Да, така е започнало. Дивайн и Чейкли са били част от екипа, определен да охранява министър Голдбърг и семейството му. Работили са под ръководството на Джези.
— И никой никога не ги е подозирал?
— Отначало не. ФБР първо започнало да ги проверява. Но те проверявали всички. Дневните доклади на Чейкли и Дивайн не се оказали съвсем наред. Тогава са ги заподозрели. Някакъв бдителен експерт от Бюрото открил, че докладите са подправени. Те разполагат с двайсет пъти повече хора от нас. Освен това ФБР е скрило подправените доклади, така че никой от нас да не ги намери.
— Дивайн и Чейкли са забелязали, че Сонеджи наблюдава къщата на едно от децата. Така ли е започнало всичко? Двойна игра. — Сампсън вече бе схванал в основни линии нещата.
— Проследили Сонеджи и микробусчето му до фермата в Мериленд. Разбрали, че са по дирите на потенциален похитител. На някой от тях му хрумнала идеята да задигнат децата след като вече са отвлечени.
— Идея за десет милиона долара — възхити се Сампсън. — Госпожица Джези Фланаган от самото начало ли е замесена?
— Не знам. Мисля, че да. Някой ден ще я попитам.
Сампсън кимна.
— В момента главата ти над водата ли е, или под нея?
— И това не знам. Когато срещнеш някой, който те лъже толкова умело, променя се цялата ти перспектива за нещата. Много е трудно да се приеме, човече. Някога да си ме лъгал?
Сампсън ми демонстрира лъскавите си зъби. Нещо средно между усмивка и ръмжене.
— Май че главата ти е малко под водата.
— И на мен така ми се струва — признах си аз. — Имал съм и по-добри дни, а може би и по-лоши. Дай да пием бира.
Сампсън разстреля символично с пръст негодяите, виснали на ъгъла. Те се изхилиха и ни отвърнаха със същото. Стражари и апаши от един квартал. Пресякохме улицата, за да влезем във „Фейсиз“. Малка закачка за разсейване.
Барът бе претъпкан и щеше да си остане така, докато го затворят. Някои от клиентите, които ни познаваха, ни поздравиха. На едно от столчетата на бара седеше момиче, с което преди време бях ходил. Хубава, мила, колежка на Мария от службата за социална помощ.
Зачудих се защо не се получи нищо между нас двамата. Дали не е заради трудния ми характер? Не, не може да бъде.
— Виждаш ли Азахи? — посочи ми я Сампсън.
— Аз съм детектив. Всичко виждам. Нищо не пропускам.
— Струва ми се, че се самосъжаляваш. Бих казал, че си самоироничен. Две бири. Не, нека са четири — поръча той на бармана.
— Ще се справя. Ти само гледай. Просто нито за миг не я заподозрях. Моя грешка.
— Ти си корав, човече. Имаш гените на злата си стара баба. Ще те оправим — успокои ме той. — И нея също, тази госпожица Джези.
— Джон, ти харесваше ли я? Преди да се случи всичко това?
— О, да. Нямаше нещо, което да не харесвам. Много я бива да лъже, Алекс. Самороден талант. Най-големият, който съм виждал след филма „Телесна топлина“ — каза Сампсън. — А пък аз никога не съм те лъгал, братче. Дори когато е трябвало.