Робърт Фишъноър си пое дълбоко дъх и се измъкна от ниската си полуспортна кола. Бе намислил какво да говори, ако го сбарат тук. Просто ще обясни, че Гари му е казал къде е заровил Маги Роуз Дън, но че според него, Фишъноър, това са само дрънканици на един луд.
И все пак не му давали мира.
И ето го сега тук в Ужасвил, щата Мериленд, за да провери. Всъщност се чувстваше като глупак. Освен това и малко виновен, но просто трябваше сам да се увери. Трябва, човече. Става въпрос за личната ти десетмилионна лотария. Имаш билет за нея.
Може би щеше да открие къде е заровена малката Маги Роуз Дън. Господи, дано не я намери. Или все пак щеше да изкопае заровеното съкровище, което Гари му бе обещал.
В затвора двамата с Гари бяха разговаряли с часове. Гари обичаше да разправя за своите подвизи. Наричаше отвличането своята „рожба“. Неговото съвършено престъпление.
Глупости! Толкова съвършено, че сега излежаваше доживотна присъда в строго охраняван затвор за невменяеми престъпници.
Докато Робърт Фишъноър беше тук, пред мухлясалата порта към Ужасвил. Както се казва, на местопрестъплението.
На вратата имаше ръждясало резе. Фишъноър си сложи дебели ръкавици за голф (виж тях трудно би обяснил, ако го пипнат да души наоколо). Бутна нагоре резето. Трябваше силно да дърпа вратата към себе си, защото заяждаше от гъстите бурени.
Време бе за фенерчето. Извади го и го запали. Гари му беше казал, че ще намери парите от дясната страна на гаража, по-точно в десния ъгъл.
Наоколо се въргаляха безброй стари изпотрошени селскостопански машини. Когато пристъпи напред, по лицето и по врата му се полепиха паяжини. Тежкият дъх на гнило бе пропил всичко наоколо.
В средата на гаража Фишъноър спря и се обърна. Загледа се в отворената врата и дълго, може би минута и половина стоя неподвижен и се вслушваше.
Накъде от далечината долетя шум на реактивен самолет. Не чу нищо друго. Силно се надяваше наоколо да няма никой.
Колко ли дълго тези от ФБР можеха да си позволят да наблюдават изоставената ферма? Едва ли близо две години след отвличането.
Убедил се, че е сам, Фишъноър продължи към отсрещния край на гаража. Щом го стигна, се залови за работа. Премести една яка стара работна маса. Гари го бе предупредил за нея. Вече се убеди, че му беше описал мястото удивително точно и подробно. Беше му казал къде се намира всяка от потрошените машини, всяка дъсчица по изгнилите стени на гаража.
Фишъноър се качи на старата маса и започна да сваля дъските точно там, където стената на гаража се съединява с покрива. Откри се дупка. Точно, както му бе казал Гари.
Насочи лъча на фенерчето вътре. Там бяха. Част от парите на откупа, които Гари Сонеджи/Мърфи не би трябвало да притежава. Не можеше да повярва на очите си. Пачки пари тук, в стената на гаража.
Глава 78
На другата сутрин в три часа и шестнайсет минути Гари Сонеджи/Мърфи притисна чело към студените метални пръчки на решетката, която делеше килията му от коридора. Предстоеше му да изиграе поредната си голяма роля.
Започна да повръща по чистия линолеум на пода — точно както го беше намислил. Трябваше да се престори на много болен. Взе да крещи за помощ между напъните, които разтърсваха тялото му.
Дотичаха и двамата нощни пазачи. От първия ден, в който го затвориха, беше под непрекъснато наблюдение, да не би да се самоубие. Лорънс Волпи и Филип Халярд бяха дългогодишни служители във федералния затвор. Никак не им се нравеше нарушаването на реда в килиите, особено след полунощ.
— Какво, по дяволите, ти става? — извика Волпи и се загледа в зелено-кафявата локва, която бързо се разстилаше по пода. — Какво ти има, задник такъв?
— Мисля, че съм се натровил — изхриптя Гари Сонеджи/Мърфи, а гласът му сякаш идваше от дълбините на гърдите му. — Някой ме е отровил. Отровиха ме! Мисля, че умирам. О, Боже, умирам!
— По-добра новина не съм чувал наскоро — ухили се Филип Халярд на партньора си. — Да бях се сетил пръв да отровя това копеле.
Волпи извади джобната радиостанция и повика нощния надзирател. Началството на затвора много държеше Сонеджи да е под непрекъснато наблюдение и да не му стане нещо. Волпи за нищо на света нямаше да допусне това да се случи по време на неговото дежурство.
— Пак ще повърна — простена Гари Сонеджи/Мърфи. Тялото му увисна безпомощно от пръчките на решетката и той повърна за втори път. Спазми разтърсиха тялото му.