Двамата се отправиха към колата на Фишъноър. Понтиакът беше паркиран близо до главната порта, и Фишъноър беше оставил вратите отключени.
Само след миг се озоваха в колата.
— Хубава таратайка, Боби, но сега ще можеш да си купиш ламборгини — каза Сонеджи/Мърфи. — Две или три, ако държиш да се изфукаш.
Сонеджи легна на задната седалка. Зави се с одеялото, на което обикновено спеше колито на Фишъноър. Усети остра миризма на куче.
— А сега да се махаме от този капан за мишки — обади се той откъм задната седалка и Робърт Фишъноър запали колата.
На един километър от затвора смениха колата. Отстрани на улицата бе паркиран един форд „Бронко“ и те бързо скочиха в него.
След няколко минути излязоха на магистралата. Нямаше голямо движение, но достатъчно, за да се изгубят в него.
Около час и половина по-късно колата зави по буренясалия път към старата ферма в Мериленд. По време на пътуването Сонеджи/Мърфи си позволи да се наслади на върховното удоволствие от основния си план, замислян грижовно години наред. Поздрави се, задето преди две години се беше сетил да скрие пари в гаража. Разбира се, това не бяха парите от откупа. Но само засега. Колко предвидливо от негова страна.
— Пристигнахме ли? — обади се той изпод одеялото.
Фишъноър не отговори веднага, но Гари се досети по друсането на колата. Надигна се и седна на задната седалка. Беше си почти у дома, на сладка свобода. Беше непобедим.
— Настъпи моментът да станеш богат — каза той и високо се разсмя. — Няма ли по някое време да свалиш тези белезници?
Робърт Фишъноър не си направи труда да се обърне. За него отношенията им бяха все още на ниво пазач/охраняван.
— Веднага щом си получа моя дял от парите — процеди той през зъби. — Тогава и само тогава ще бъдеш свободен.
Сонеджи/Мърфи заговори във врата на Фишъноър:
— Сигурен ли си, че имаш ключове за белезниците, Робърт?
— Не се тревожи. А ти сигурен ли си, че знаеш къде си скрил останалите пари от откупа?
— Сигурен съм.
Сонеджи/Мърфи беше също така сигурен, че надзирателят държи ключовете в джоба си. През последния час и половина Гари го измъчи ужасно чувство за клаустрофобия. Това бе една от причините да мисли за нещо друго — за гениалния си план. Но през цялото пътуване в съзнанието му проблясваха спомени за мазето. Видя мащехата си. Видя двете й разглезени копеленца. Представи си, че отново е дете и играе ролята на „Лошото момче“. Фантазиите за кратко време обсебиха живота му.
Докато бронкото бавно се подрусваше по пътя на спомените, Гари Сонеджи/Мърфи вдигна ръце и с все сила ги стовари върху главата на Фишъноър. После злостно стисна врата му. Елементът изненада. Силно притисна металните белезници към адамовата ябълка на надзирателя.
— Какво да ти кажа, Боби… в крайна сметка аз съм си патологичен лъжец.
Фишъноър започна ожесточено да се бори и мята. Не можеше да диша. Като че ли се давеше.
Коленете му силно се удряха в таблото и кормилото. Нощта се изпълни със силното животинско ръмжене на двамата мъже.
Фишъноър успя да се извърти така, че краката му се оказаха на седалката до шофьора. Работните ботуши ритаха по тавана на бронкото. Тялото му се изви настрани като разглобено. Изхриптя, а после издаде странен звук. Като разтопен метал върху нагорещена печка.
Съпротивата на Фишъноър отслабна и накрая замря. Само крайниците му потръпваха още известно време.
Гари беше свободен. Точно както знаеше, че ще стане от самото начало. Гари Сонеджи/Мърфи отново беше на свобода.
Глава 79
Джези Фланаган вървеше по коридора към стая 427 на хотел „Марбъри“ в Джорджтаун. Отново действаше импулсивно. Задвижваха я сили извън разума й. Тайната среща, на която отиваше, никак не й допадаше и се питаше какъв ли е поводът. Май се досещаше, но дано да греши. Само дето рядко грешеше.
Джези побарабани с кокалчетата на ръката си по вратата. Хвърли един поглед назад през рамо. Не беше проява на маниакална мнителност. Тя просто знаеше, че половин Вашингтон е зает да следи другата половина.
— Отворено е. Влизай — чу се глас отвътре.
Джези отвори вратата и го видя излегнат на дивана. Беше наел апартамент — лош знак. Искаше му се да пилее пари.
— Покои, достойни за теб — усмихна се Майк Дивайн откъм канапето. Гледаше по телевизията мач на вашингтонския футболен отбор „Редскинс“. Невъзмутим, както винаги. В много отношения й напомняше за баща й. Може би затова се увлече по него. Перверзността на ситуацията я възбуждаше.