Някъде там, далече в Щатите, се пазеше нейният дял от десетмилионния откуп. Но бе достатъчно умна да си поделим разходите за пътуването. „Делим поравно, Алекс. Никакви кавалерствания, ясно ли е?“
Ядеше омар и ордьовър от филе на акула. С вечерята изпи две бири. Умна и хладнокръвна. Донякъде ме плашеше повече от Гари Сонеджи/Мърфи.
За какво да говориш по време на прекрасна вечеря с един убиец, с човека, когото си обичал? Исках да разбера толкова много неща, но не можех да й задам нито един от въпросите, които пулсираха в главата ми. Вместо това говорихме за предстоящите почивни дни, крояхме планове как да ги прекараме тук на островите.
Загледах Джези през масата и си помислих, че никога не е изглеждала по-добре. Постоянно прибираше косата си зад ухото. Този неин тик ми бе така познат и близък. Кое я правеше нервна и угрижена? Какво знаеше?
— Добре, Алекс — каза тя най-сетне. — Ще ми кажеш ли какво всъщност правим във Върджин Горда? Има ли някаква специална причина?
Бях се подготвил за този въпрос, но все пак ме изненада. Изстреля го великолепно. Готов бях да лъжа. Бях наясно в мислите си с онова, което ми предстоеше да свърша. Но от това не ми ставаше по-добре.
— Исках да поговорим насаме, истински да поговорим. Може би за първи път, Джези.
В крайчеца на очите й се появиха сълзи и бавно се търколиха по бузите й. Лъскави вадички в светлината на свещите.
— Обичам те, Алекс — прошепна тя. — Само че за нас двамата винаги ще бъде ужасно трудно. И досега ни беше трудно.
— Искаш да кажеш, че светът не готов за нас? — попитах. — Или може би ние не сме готови за него?
— Не знам кое от двете. Има ли значение, след като ни е толкова трудно.
След вечеря тръгнахме да се разходим по брега към един разбит галеон. Живописните му останки се намираха на около четвърт миля от ресторанта. Брегът изглеждаше пуст.
Имаше луна, но когато доближихме разбития кораб, стана по-тъмно. По небето плуваха разпокъсани облачета. Скоро Джези се превърна само в тъмна сянка редом с мен. Всичко в този момент ме караше да се чувствам ужасно притеснен. Бях оставил пистолета си в стаята.
— Алекс!
Джези спря. В първия момент си помислих, че е чула нещо и погледнах през рамо. Знаех, че Сонеджи/Мърфи не може да е тук. Възможно ли бе да греша?
— Знаеш ли — продължи Джези, — мислех си за нещо във връзка с разследването, а толкова не ми се иска. Не и тук.
— Какво те тревожи? — попитах аз.
— Ти престана да споделяш с мен. Докъде стигна с Чейкли и Дивайн?
— Ами след като повдигаш въпроса — започнах аз, — ще ти кажа. Ти се оказа права за тях. Поредната задънена улица без никакви следи. А сега нека започне истинската ваканция. И двамата си я заслужихме.
Глава 83
Гари Сонеджи/Мърфи следеше, а съзнанието му блуждаеше. Връщаше се назад във времето към съвършеното отвличане на бебето Линдбърг.
Ясно си представяше Щастливеца Линди. Прекрасната Ан Мороу Линдбърг. Бебето Чарлс младши в креватчето на детската стая на втория етаж във фермата в Хоупуел, щата Ню Джърси. Какви времена! Най-красивите полети на неговата фантазия.
Какво всъщност следеше сега в много по-баналното настояще?
Първо, двама тъпанари от ФБР в черен буик. Мъжки и женски тъпанари, за да бъдем по-точни, поставени на пост. Бяха съвсем безвредни. Никакъв проблем за него. Никакво предизвикателство.
Освен тях следеше модерната висока сграда във Вашингтон, в която живееше агентът Майк Дивайн. Сградата се наричаше „Хоторн“. Дали не я бяха кръстили на писателя Натаниъл Хоторн — тъжното замислено сърце? Басейн и солариум на покрива, подземни гаражи, денонощен портиер. Какво жилище за бивш агент, а? А тъпаците от ФБР не откъсваха очи от жилищната сграда, като че ли могат да й пораснат криле и да отлети.
Малко след десет сутринта куриер на „Федерал експрес“ влезе в шикарното здание.
Минути по-късно, облечен в униформата на куриера и носещ истински пакети за двама обитатели на „Хоторн“, Гари Сонеджи/Мърфи натисна звънеца на апартамент 17J.
Когато Майк Дивайн отвори, Сонеджи го напръска със същия силен хлороформ, с който бе упоил Майкъл Голдбърг и Маги Роуз Дън. Привилегии никому.
И също като двете деца, Дивайн се свлече върху мокета в антрето си. Отвътре се чуваше рок. Несравнимата Бони Рейт. „Нека им дадем нещо, за което да говорят.“