— Защо не кажат какво? — попитах аз.
— Очевидното. Някой не иска ти да се намесваш в техния чистичък и изяснен случай. Искат правосъдието да е изпрано с белина. А не непременно истината. Истината в дадения случай никому не е нужна. Просто желаят веднага да се почувстват добре. Искат да се сложи край на болката. Хората има нисък праг на поносимост към болката, особено напоследък. Откакто доктор Спок започна да отглежда децата ни вместо нас.
— Какви ги кроиш над закуската си? Звучиш ми като дъртата детективка от телевизионния сериал „Тя пише за убийства“.
Сипах си малко от нейния чай. Но без захар и мляко. Взех си английска мекица и пъхнах вътре две наденички.
— Нищо не кроя. Действителността се набива на очи като носа на лицето ти, Алекс.
Кимнах. Може би беше права, но не ми се занимаваше това толкова рано сутринта.
— Няма нищо по-хубаво от сухи сливи рано сутрин — казах. — М-м-м, колко вкусно.
— Хм! — намръщи се Мама Нана. — На твое място не бих прекалявала със сливите. И без това има опасност да затънеш в лайна оттук нататък, Алекс. Ако ми позволиш да говоря без увъртане.
— Благодаря ти, Нана. Ценя прямотата ти.
— Пак заповядай. Има за какво да благодариш — за закуската и за един добър съвет: нямай доверие на бял човек.
— Много хубава закуска — казах аз.
— Какво става с новата ти приятелка? — попита ме баба.
Нищо не може да й убегне от погледа.
Глава 50
Когато слязох от колата си пред затвора, във въздуха се разнасяше пронизително бръмчене. Звукът беше физическо явление. Репортери от вестниците и телевизията бяха наобиколили „Лортън“. Чакаха ме. И Сонеджи/Мърфи ме чакаше. Бяха го преместили в обикновена затворническа килия.
Когато прекосявах паркинга под лекия дъждец, от всички страни към мен се насочиха телевизионни камери и микрофони. Бях там, за да хипнотизирам Гари Сонеджи/Мърфи и пресата го знаеше. Днес бях голямата хапка в новините.
— Томас Дън твърди, че се опитвате да вкарате Сонеджи в болница, откъдето ще бъде освободен след две-три години. Вашият коментар, детектив Крос?
— Нямам какво да кажа засега.
Не можех да говоря с никого от репортерите, което не ме правеше техен любимец. Бях се споразумял в това отношение с главната прокуратура, преди да получа най-сетне разрешението.
В днешно време хипнозата често се използва в психиатрията. Психиатри или психолози прибягват нерядко до нея за нуждите на терапията. Аз се надявах да открия при няколкото сеанса какво се е случило с Гари Сонеджи/Мърфи през „изгубените дни“, по време на неговите бягства от реалността. Не знаех дали ще имам бърз резултат и дали изобщо ще имам някакъв резултат.
Щом влязох в килията на Гари, пристъпих към хипнотизираното, което е прост и ясен процес. Помолих го да се отпусне и да затвори очи. После да си поеме дълбоко въздух и да издиша много бавно и равномерно. Да се опита да прочисти главата си от всякаква мисъл. И накрая да започне да брои от сто — отзад напред.
Изглеждаше подходящ обект за хипнотизиране. Не се съпротивляваше и потъна дълбоко в състоянието, податливо на внушение. Доколкото можех да преценя, беше готов. Така или иначе продължих — все едно, че е така. Наблюдавах за някакви признаци, които да говорят за обратното, но не забелязах нищо.
Дишането му видимо се забави. В началото на сеанса беше много по-отпуснат от всеки предишен път. В първите моменти разговаряхме за обикновени, непредизвикващи възбуда неща.
Когато усетих, че напълно се е отпуснал, го попитах за случилото се в „Макдоналдс“, защото той твърдеше, че там е „дошъл на себе си“.
— Спомняш ли си арестуването ти пред „Макдоналдс“ в Уилкинсбърг?
След кратка пауза той каза:
— Да, разбира се.
— Радвам се, че си спомни, защото имам няколко въпроса за обстоятелствата в „Макдоналдс“. Не ми е ясна последователността на събитията. Спомняш ли си дали яде нещо в ресторанта?
Под затворените му клепачи виждах как очите му се въртят. Очевидно си припомняше, преди да отговори. Беше обут в джапанки, левият му крак потропваше бързо.
— Не… не… не си спомням. Дали ядох там? Не помня. Не знам със сигурност дали съм ял.
Поне не отрече, че е бил в „Макдоналдс“.
— Забеляза ли някакви хора в ресторанта? — продължих да питам аз. — Спомняш ли си някой от клиентите? Или някое от момичетата зад щанда, с която да си говорил?