Саймън Конклин ни разказа, че двамата с Гари живеели на един и същи междуселищен път на десетина километра от града. Заедно вземали училищния автобус. Били приятели от девет или десетгодишна възраст. Пътят бе същият, който водеше към извънградската фермерска къща на Линдбърг в Хоупуел.
Конклин също така каза, че Гари отмъстил на семейството си чрез пожара. Знаеше всичко за страданията на Гари като дете. Не можел да го докаже, но бил сигурен, че Гари е драснал клечката.
— Ще ви кажа как точно разбрах за плана му. Каза ми го, когато бяхме на дванайсет години. Обясни ми, че ще се справи с тях в чест на двайсет и първият си рожден ден. Ще го направи така, че да се случи, докато той е на училище. Никога няма да го заподозрат. И го направи, нали? Чака цели девет дълги години. Беше си изготвил деветгодишен план.
Този ден разговаряхме със Саймън Конклин три часа, а на следващия — пет. Разказа ни много тъжни и мъчителни истории. За това как Гари са го затваряли в мазето на къщата по цели дни, а понякога и седмици. За маниакалните планове на Гари — десетгодишни, петнайсетгодишни, доживотни. За тайната война на Гари срещу малките животни. Особено красивите птички, долетели в градината на мащехата му. Как откъсвал първо едното краче на червеношийката, после крилото, после другото краче и така докато птицата умре. Мечтите му да се види сред деветдесет и деветте процента, на самия връх. И накрая за способността на Гари да се превъплъщава и да играе различни роли.
Искаше ми се да бях знаел всичко това, когато се срещах с Гари Мърфи в затвора. Да го поразпитам за любимите му занимания в околностите на Принстън. Да си поговорим за приятеля му Саймън Конклин.
За съжаление бях отстранен от случая. Делото по отвличането бе вече много далеч от нас със Сампсън и Саймън Конклин.
Съобщих на ФБР всичко, което бях научил. Написах доклад за Саймън Конклин от дванайсет страници. Никой не му обърна внимание. Написах втори доклад и изпратих копия до всички от първоначалния екип. В него включих и това, което Саймън Конклин бе споделил с нас за приятеля си Гари Мърфи: „Гари винаги е казвал, че ще извърши големи дела.“
Нищо не се случи. ФБР не разпита отново Саймън Конклин. Не им трябваха повече улики. Искаха разследването по отвличането на Маги Роуз Дън да приключи.
Глава 53
В края на септември двамата с Джези Фланаган заминахме за островите. Избягахме за четири дни — един дълъг уикенд. Само двамата. Идеята беше на Джези. Много я одобрих. Отдих и почивка. Бяхме любопитни. Изпълнени с предчувствия. Развълнувани от това, че ще бъдем непрекъснато заедно. Може би нямаше да можем да се изтърпим толкова дълго. Трябваше да го разберем.
На главната улица на Върджин Корда почти никой не се обърна да ни гледа. Беше приятно и различно от Вашингтон, където хората обикновено ни зяпаха.
Наехме екипи и взехме уроци по подводно плуване от седемнайсетгодишно чернокожо момиче. Яздихме коне по петкилометровия плаж. С един Рейндж Роувър навлязохме в джунглата и се изгубихме там за половин ден. Най-незабравимото преживяване беше, когато попаднахме на едно невероятно място, което нарекохме Личния остров на Джези и Алекс в рая. От хотела ни го намериха. Закараха ни с корабче и ни оставиха сами.
— Това е най-страхотното място, което съм виждала през живота си — заяви Джези. — Погледни водата и пясъка. Надвисналите скали и рифовете отсреща.
— Е, не е Пета улица, но става — усмихнах се аз и се огледах наоколо. Направих няколко „колела“ до ръба на водата.
По-голямата част от брега на личния ни остров бе покрита с бял пясък, който хрупаше като захар под краката ни. Отвъд брега започваше най-пищната зелена джунгла, която някога бяхме виждали. Бе изпъстрена с бели рози и тропически храсти. Синьо-зеленото море бе прозрачно като изворна вода.
От кухнята на хотела ни бяха приготвили кошница с храна. Превъзходни вина, екзотични сирена, омар, месо от раци и различни салати. Докъдето ни стигаше погледът, не се виждаше жив човек. Направихме най-естественото нещо. Свалихме си дрехите. Никакъв срам. Никакви табута. Нали бяхме сами в рая?
Взех да се смея с пълен глас, докато лягах на плажа до Джези. Нещо, което не бях правил от много, много дълго време — да се смея, да бъда в хармония със заобикалящия ме свят. Да чувствам. Бях безумно благодарен, че мога отново да чувствам. Три и половина години бяха дълъг период за траур.