— Имаш ли представа всъщност колко си красива? — попитах я аз, докато лежахме заедно.
— Не знам дали си забелязал, но в чантичката си нося пудриера с малко огледалце — погледна ме тя в очите, като търсеше нещо в тях, което аз никога нямаше да видя. — Всъщност, откакто постъпих в Службата за охрана, все се опитвам да избягвам въпроса с личната си привлекателност. Ето колко са шибани нещата в мъжкарския свят на Вашингтон — намигна ми Джези. — Не бъди толкова сериозен, Алекс. Ти самият си много забавен. Обзалагам се обаче, че само децата ти познават тази твоя страна. Деймън и Джани добре те познават. Буга-буга — погъделичка ме тя.
— Не сменяй темата. Говорехме за теб.
— Ти говореше. Понякога ми се иска да бъда красива, но през по-голямата част от времето искам да съм невзрачна. Да си лягам с големи розови ролки на главата и да гледам стари филми.
— Ти беше красива през целия уикенд. Без розови ролки. С панделки и свежи цветя в косата си. С бански костюм без презрамки. И без бански костюм.
— Сега искам да съм красива. Във Вашингтон е друго. Красотата ми създава само още един допълнителен проблем. Представи си, че отивам при шефа си. От месеци съм работила върху важен доклад. А първото, което ми казва, е: „Изглеждаш страхотно в рокля, маце.“ Веднага ти иде да му отговориш: „Еби си майката, задник такъв!“
Протегнах се и улових ръцете й.
— Благодаря ти, че изглеждаш така. Толкова красива.
— Само заради теб — усмихна се тя. — Но искам да направя и нещо друго за теб. Искам и ти да направиш нещо за мен.
И го направихме. Един на друг.
Засега не си бяхме омръзнали. Напротив, тук в рая ставаше точно обратното.
Същата вечер в града седяхме в един бар на открито. Наблюдавахме как безгрижният островен народ минава покрай нас и се питахме защо ли не зарежем всичко и не станем част от този свят. Ядохме скариди и стриди и разговаряхме два часа. Бяхме се отпуснали, особено Джези.
— Много съм амбициозна, Алекс — заяви тя. — Нямам предвид само случая с отвличането. Пъхам си носа във всичко, участвам в преследването на всеки престъпник. Такава съм, откакто се помня. Заловя ли се с нещо, не го пускам до края.
Не казах нищо. Исках да я слушам и да науча всичко за нея.
— Седя тук с бира в ръка — вдигна чашата си тя. — А родителите ми бяха алкохолици, и двамата. Бяха дисфункционални, преди това да стане модерно. Никой извън дома ни не знаеше, докъде бяха стигнали нещата. Постоянни крясъци и скандали. Обикновено баща ми губеше съзнание. Заспиваше в „неговия си стол“. Майка ми стоеше будна на масата в столовата почти през цялата нощ. Обичаше своя „Джеймсънс“. Казваше: „Донеси ми от моя «Джеймсънс», малка Джези.“ Бях малката им сервитьорка. По този начин печелех дневните си пари до единайсетгодишна възраст.
Джези спря да разказва и се вгледа в очите ми. Никога не съм я виждал толкова уязвима и несигурна в себе си. Обикновено излъчваше безкрайна самоувереност. Такава беше и репутацията й в Службата за охрана.
— Искаш ли да тръгваме? Да престана да те занимавам със себе си?
— Не, Джези — поклатих аз глава. — Искам да чуя всичко, да знам всичко за теб.
— Все още ли сме във ваканция?
— Да, и наистина ми е приятно да те слушам. Просто ми разказвай. Довери ми се. Ако ми доскучае, ще стана и ще те зарежа да платиш сметката в бара.
Тя се усмихна и продължи.
— Обичах родителите си посвоему. Мисля, че и те ме обичаха. Тяхната „малка Джези“. Веднъж ти споменах, че не искам да се проваля като родителите си.
— Май беше посмекчила положението — усмихнах се аз.
— Да. Както и да е, когато постъпих в Службата, работех до късно през нощта, и в събота, и в неделя. Поставях си непосилни цели — началник-отдел до двайсет и осем годишна възраст — и се справих предсрочно с всяка набелязана задача. За това се получи така и с мъжа ми. Поставих работата си над семейството. Искаш ли знаеш защо започнах да карам мотоциклет?
— Да. А също и защо ме накара да се возя.
— Ами защото не умеех да спра да работя. Не се научих да изключвам, когато се прибирах вечер вкъщи. Докато не си купих мотора. Когато караш със сто и деветдесет, трябва да се съсредоточиш върху пътя. Всичко друго минава на заден план. Мотоциклетът ме откъсна от работата.