— По същата причина аз пък свиря на пиано. Съжалявам за родителите ти, Джези.
— Радвам се, че най-после ти казах за тях. На никого не съм го казвала. Никой не знае цялата истина.
Прегърнахме се в бара на малкия остров. Никога не бях я чувствал толкова близка. Сладката малка Джези. От всичките дни, прекарани с нея, никога нямаше да забравя тази вечер. Нашето посещение в рая.
Изведнъж, и някак прекалено бързо, нашата „работна“ ваканция приключи.
Намерихме се на борда на самолета на „Американ еърлайнс“ на път за Вашингтон. Обратно към мрачното дъждовно време според прогнозите. Обратно на работа.
Бяхме малко резервирани един към друг по време на полета. Започвахме да говорим едновременно, а после си играехме на възпитание с „ти кажи пръв“. За първи път, откак бяхме тръгнали за островите, заговорихме за работа. Отвратителният служебен разговор.
— Мислиш ли, че наистина страда от раздвоение на личността, Алекс? Знае ли какво се е случило с Маги Роуз? Сонеджи знае, но дали Мърфи знае?
— На някакво ниво — да. Стана страшен, когато заговори за Сонеджи. Независимо дали Сонеджи е отделна личност или истинското му „аз“, той е страшен. Сонеджи знае какво се е случило с Маги Роуз.
— Много жалко, че никога няма да научим. Поне засега така изглежда.
— Да. Защото мисля, че щях да го измъкна от него. Трябваше ми само време.
Националното летище във Вашингтон представляваше природно бедствие, което стотици хиляди от нас трябва да преживеят. Колите едва се влачеха. Опашката за таксита стигаше почти до терминала. Всички изглеждаха мокри до кости.
И двамата с Джези нямахме дъждобрани, та също подгизнахме. Животът изведнъж стана потискащ и прекалено реален. Замрялото на мъртва точка разследване беше тук, във Вашингтон. Наближаваше процесът. Вероятно на бюрото ме чакаше съобщение от Питман.
— Дай да се върнем обратно. Да обърнем гръб и да се върнем — предложи Джези, взе ръката ми и ме придърпа към себе си пред стъклените врати на ежечасната „совалка“ до Ню Йорк.
Усетих топлината и познатото ухание на тялото й. Все още усещах слабата миризма на какаово масло и алое.
Хората се обръщаха и ни гледаха. Зяпаха ни. Осъждаха ни. Почти всеки човек, който минаваше покрай нас, ни заглеждаше.
— Да се махаме оттук — казах аз.
Глава 54
Бум! В два и трийсет следобед във вторник (бях се върнал в единайсет) по телефона ми се обади Сампсън. Искаше да се срещнем в къщата на Сандърс. Според него имало нова връзка между отвличането и убийствата в квартала. Беше превъзбуден от новината. Тежката работа по една от първоначалните ни следи сега се отплащаше.
От няколко месеца не бях стъпвал в дома на Сандърс, но всичко ми беше до болка познато. Прозорците бяха тъмни, затворени с капаци от външната страна. Зачудих се дали някога къщата ще бъде продадена или наета отново.
Седях в колата си на алеята пред дома на Сандърс и препрочетох първите доклади на детективите във връзка с убийствата. Нямаше нищо, което вече да не знам и което да не бях прегледал поне десет пъти.
Загледах се в къщата. Жълтеникавите капаци на прозорците бяха затворени, така че не виждах нищо вътре. Къде беше Сампсън и защо искаше да дойда тук?
Точно в три часа той се появи зад мен. Слезе от очукания си нисан и седна до мен.
— Сега си наистина като шоколадче. Толкова си сладък, че ми иде да те схрускам.
— А ти си все така голям и грозен. Нищо не се е променило. Какво става тук?
— Полицейска работа от висша класа — каза Сампсън и запали цигара. — Между другото, ти излезе прав, като настоя да продължим по тази линия.
Навън вятърът виеше, натежал от дъжд. Над Кентъки и Охайо бяха преминали торнада. През уикенда, докато ни е нямало, времето било отвратително.
— Плува ли, гмурка ли се, вози ли се на яхта, игра ли тенис по бели дрешки? — попита Сампсън.
— Нямах време за такива неща. Отдадохме се на духовни занимания, но ти не ги разбираш тези работи.
— Божичко, божке! — Сампсън заговори като чернокожо гадже и добре го докарваше. — Що си не побъбрим, сестро?
— Ще влизаме ли вътре? — попитах аз.
От няколко минути отделни сцени от миналото проблясваха в главата ми. Нито една не беше приятна. Спомних си лицето на четиринайсетгодишното момиче и на тригодишния Мустаф. Спомних си колко красиви деца са били. Спомних си как никой не го беше грижа за тяхната смърт тук в Югоизточния квартал.