— Чакай малко — поклати той глава, а вълчата усмивка изчезна от лицето му със същата бързина, с която се бе появила малко преди това. — Защо ме наричаш Сонеджи? Какво значи това, докторе? Какво става?
Наблюдавах лицето му и не можех да повярвам на очите си.
Той отново се промени. Щрак! И Гари Сонеджи изчезна. За няколко минути той си смени личността два или три пъти.
— Гари Мърфи? — реших да пробвам аз.
— А кой друг? — кимна той. — Наистина, докторе, какво става? Случило ли се е нещо? Нямаше те цели седмици.
— Кажи ми какво стана току-що — казах аз, без да откъсвам поглед от него. — Кажи ми какво смяташ, че се случи.
Той изглеждаше объркан. Ако всичко това беше игра, то тя бе най-блестящото и величествено представление, което съм виждал, откакто съм психолог.
— Не разбирам. Влизаш в килията ми. Изглеждаш малко напрегнат. Може би се чувстваш неудобно, задето не си идвал напоследък. После ме наричаш Сонеджи. Ни в клин, ни в ръкав. Нали не е някаква шега?
Говореше ли сериозно сега? Беше ли възможно, да не знае какво се бе случило преди по-малко от шейсет секунди?
Или това беше Гари Сонеджи, който все още си играеше с мен? Можеше ли така лесно и безболезнено да влиза и излиза от състоянието си на психогенно бягство? Не беше изключено, но се случваше много рядко. Ако това се случеше в съдебната зала, процесът щеше да е една гавра.
Можеха дори да оправдаят Сонеджи/Мърфи.
Това ли бе неговият план? Това ли беше планът му за бягство още от самото начало?
Глава 56
Докато береше плодове и зеленчуци заедно с другите по склона на планината, Маги Роуз се опитваше да си спомни какво беше вкъщи. В началото „списъкът“, нещата които можеше да си спомни, беше много общ.
Повече от всичко й липсваха майка й и баща й. Липсваха й през всяка минута на деня.
Липсваха й също и приятелите от училище и най-вече Фъстъка.
Липсваше й Дукадо, нейното „нахално“ коте.
И Ейнджъл, „сладкото“ й коте.
И компютърните игри, и гардеробът, пълен с дрехи.
Да отидеш на парти след училище беше толкова хубаво.
Къпеше се в стаята на третия етаж над градината.
Колкото повече мислеше за дома си, толкова повече си спомняше, толкова повече Маги Роуз попълваше списъка на спомените си.
Липсваха й моментите, когато заставаше между майка си и баща си, когато те се прегръщаха или целуваха. Тя го наричаше „ние тримата“.
Липсваха й приказките и героите, с които баща й я забавляваше, когато беше малка. Например Ханк, големият татко от Юг, който обичаше да възкликва провлачено „Ко-о-о-й ти говори?“. Или Сузи Дървосекачката. Сузи беше звездата в приказките на баща й и Маги много искаше да бъде като нея.
Имаха си страхотен ритуал, когато се качваха в колата в студено време. Всички викаха колкото им глас държи, „Бър-р-р, кът-кът, кът-кът, бър-р-р.“
Майка й и измисляше песни и й ги пееше. Откакто се помнеше, майка й все пееше.
Тя й тананикаше: „Толкова те обичам, Маги, че няма нещо на света, което не бих направила за теб. В целия свят“. Маги я закачаше: „Ще ме заведеш ли в «Дисниленд»?“ Майка й отговаряше: „Ще го направим, Маги Роуз“. Маги продължаваше: „Ще дадеш ли на Дукадо една голяма целувка по муцунката?“, а майка й казваше: „За теб винаги, Маги Роуз, няма нещо, което не бих направила за теб“.
Маги можеше да си спомня цели дни, прекарани в училище, като преминаваше от един урок в друг. Спомняше си за „специалните намигвания“ на госпожица Ким, само за нея. Спомняше си как Ейнджъл се свиваше на стола и сладко мъркаше.
Ще направя всичко за теб, скъпа, всичко, защото си всичко за мен. Маги все още чуваше как майка й пее тези думи.
„Моля те, моля те, ела и ме отведи вкъщи“ — молеше се Маги на ум. — „Моля те, моля те, ела.“
Но никой не пееше. Вече не. Повече никой нямаше да пее на Маги Роуз. Вече никой не я помнеше. Или поне така мислеше тя с разбитото си сърце.
Глава 57
През следващите две седмици се срещах шест пъти със Сонеджи/Мърфи. Повече не ме допусна до себе си, въпреки че твърдеше, че не е така. Нещо се промени. Загубих го. Загубих и двамата.
На 15 октомври федералният съдия нареди поредното временно отлагане на процеса по отвличането. Това беше краят на многобройните опити на адвоката на Сонеджи/Мърфи, Антъни Нейтън, да забави започването му.