Само за една седмица — удивителна бързина за този вид сложни юридически маневри, съдията Линда Каплан отказа молбите на защитата. Върховният съд също отказа съдебно разпореждане за отлагане на процеса. По трите телевизионни мрежи Нейтън нарече Върховния съд „добре организирана банда за линчуване“. Пред пресата заяви, че фойерверките тепърва ще започнат. Създаде подходящо настроение към процеса.
На 27 октомври процесът „Щатът срещу Мърфи“ започна. В девет без пет същата сутрин двамата със Сампсън пътувахме към задния вход на сградата на Федералния съд на авеню „Индиана“. Опитвахме се, доколкото беше възможно, да се движим инкогнито.
— Искаш ли да загубиш малко пари? — попита ме Сампсън, когато завихме по „Индиана“.
— Надявам се, че не искаш да се обзаложим за изхода на процеса?
— Че какво друго, сладурче? Така времето минава по-бързо.
— Как ще се обзаложим?
Сампсън запали цигара и победоносно запуфка.
— Ами… Аз казвам, че ще го пратят в „Сейнт Елизабет“ или някоя друга болница за душевноболни престъпници.
— Искаш да кажеш, че нашата правораздавателна система не работи добре?
— Убеден съм в това с всяка клетка от съществото си. Особено в този случай.
— Добре. Аз пък казвам, че ще го признаят за виновен за двете отвличания и виновен за преднамерено убийство по особено жесток начин.
Сампсън отново изпусна победоносно дим.
— Сега ли ще платиш? Устройва ли те загуба от петдесет долара?
— Става. Обзаложихме се.
— Чудесно. Умирам да ти прибирам и малкото, което имаш.
На Трета улица около две хиляди души се тълпяха пред главния вход на съда. Около двеста бяха вече вътре, като репортерите заемаха седемте първи редици. Прокурорът се беше опитал да забрани достъпа на пресата, но му бе отказано.
Някой беше отпечатал плакати „Маги Роуз е жива!“, които се виждаха навсякъде.
Вътре в залата хората държаха рози в ръцете си. По „Индиана“ доброволци раздаваха безплатно рози. Други продаваха възпоменателни знаменца. Най-популярни бяха малките свещички, които хората палеха по прозорците си в памет на Маги Роуз.
Шепа репортери чакаха при задния вход, който се използва за всякакви доставки, а и някои по-срамежливи съдии и адвокати влизаха през него. Повечето препатили ченгета, които не понасят тълпата, също го предпочитат.
Веднага пред нас със Сампсън изникнаха микрофони. Замигаха телевизионни камери. Вече нищо не ни смущаваше.
— Детектив Крос, вярно ли е, че ФБР ви е отстранило от случая?
— Не. Отношенията ми е ФБР са много добри.
— Продължавате ли да посещавате Гари Мърфи в „Лортън“?
— От вашата уста звучи, сякаш си правим любовни срещи. Е, още не ходим сериозно. Включен съм в екипа от лекари, който се занимава с него.
— Има ли някакви расови аспекти в този случай, що се отнася до вас?
— Струва ми се, че в много от случаите има расови аспекти. Тук обаче няма.
— Другият детектив? Детектив Сампсън? Съгласен ли сте, сър? — попита издокаран млад репортер с папийонка.
— Ти си „сър“. Не виждаш ли, че влизаме през задната врата? Ние сме хора за задната врата — ухили се Сампсън пред камерата, но не си свали очилата.
Най-после се добрахме до служебния асансьор и се опитахме да попречим на репортерите и те да се вмъкнат. Не беше лесно.
— Носи се упорит слух, че Антъни Нейтън ще пледира за временна невменяемост. Вашият коментар?
— Не знам. Попитайте Антъни Нейтън.
— Детектив Крос, ще дадете ли показания, че Гари Мърфи не е невменяем?
Старите врати най-сетне се затвориха и асансьорът се понесе нагоре към седмия етаж. В занаята го наричат „Седмото небе“.
Седмият етаж никога не е бил по-тих или по-охраняван. Нямаше я обичайната суматоха от полицаи, малолетни престъпници и техните семейства, закоравели рецидивисти, адвокати и съдии. Цареше ред. Очакваше ни голям процес. „Процесът на века“. Не целеше ли това Гари Сонеджи?
При липсата на хаос сградата на съда приличаше на старец, който се събужда сутринта. На дневната светлина, която се процеждаше от продълговатите катедрални прозорци от източната страна, ясно се виждаха всички бръчки и петна по лицето му.
Пристигнахме в момента, когато в залата влезе прокурорът. Мери Уорнър беше дребна трийсет и шест годишна прокурорка от Шести съдебен окръг. Предполагаше се, че е достоен противник на защитника Антъни Нейтън. Също като него и тя не познаваше вкуса на поражението, поне не беше изгубила нито едно значително дело. Имаше блестяща репутация за неуморна и безпогрешна работа по подготовката на обвиненията си. В съда се държеше много убедително. Един неин опонент, загубил делото, беше казал: „Прилича на игра на тенис с някой, който винаги ти връща топката. Използваш най-добрият си удар — връща ти го. Отново — пак ти го връща. Рано или късно те удря в земята.“