Предполагаше се, че Мери Уорнър е била посочена от Джерълд Голдбърг, а той можеше да си избере всеки прокурор. Беше я предпочел пред Джеймс Дауд и другите фаворити за този процес.
Карл Мънроу също беше тук. Кметът Мънроу не може да остане далеч от събитието. Забеляза ме, но не дойде при мен, а само ми пусна една от патентованите си усмивки от другия край на просторната зала.
Ако досега не съм бил наясно какво е отношението му към мен, вече нямаше мърдане. Назначаването ми за началник на отдел щеше да е последното ми повишение. Направиха го, за да докажат, че са направили добър избор, включвайки ме в състава на Екипа по спасяване на заложниците, за да узаконят това решение и да пресекат всички възможни въпроси за поведението ми в Маями.
Големите новини във Вашингтон до началото на процеса бяха, че лично министърът на финансите Голдбърг участва в подготовката на обвинителния акт. Също, че Антъни Нейтън е адвокатът на защитата.
„Уошингтън Поуст“ нарече Нейтън „нинджа в съда“. От деня, в който бе ангажиран от Сонеджи/Мърфи, той не слизаше от първите страници на вестниците. Нейтън беше една от темите, по които Гари отказваше да разговаря с мен. Веднъж спомена: „Имам нужда от добър адвокат, нали? Господин Нейтън ме убеди. Ще убеди и съдебните заседатели. Много е хитър, Алекс.“ Хитър?
Попитах Гари дали Нейтън е умен като него. Гари се усмихна и каза: „Защо все твърдиш, че съм умен, когато всъщност не съм? Ако бях толкова умен, щях ли да съм тук?“ Нито веднъж през изминалите седмици не се беше отклонил от личността на Гари Мърфи. Освен това отказа да бъде хипнотизиран отново.
Наблюдавах суперадвоката на Гари, Антъни Нейтън, докато надуто обикаляше в предната част на съдебната зала. Със сигурност страдаше от маниакални идеи. Беше широко известен с това, че вбесява свидетелите по време на кръстосания разпит. Дали Гари е имал това предвид при избора си на адвокат? Какво ги беше привлякло един към друг?
В някои отношения бяха естествена двойка — един почти луд защитава друг луд. Антъни Нейтън вече бе обявил публично: „Това ще бъде цирк. Цирк или правосъдие от Дивия запад! Обещавам ви го. Могат да продават билети по хиляда долара.“
Пулсът ми се ускори, когато най-сетне приставът застана пред присъстващите и призова за тишина.
В другия край на залата зърнах Джези. Беше облечена както подобава на голяма клечка, каквато е всъщност в Службата. Костюм на тънко райе, високи токове и лъскаво черно куфарче. Видя ме и подбели нагоре очи.
В противоположния край на залата седяха Катерин Роуз и Томас Дън. Тяхното присъствие внесе известна атмосфера на призрачност. Не можех да не се сетя за Чарлс и Ан Мороу Линдбърг и за световно нашумелия процес за отвличане, състоял се преди шейсет години.
Съдията Линда Каплан беше известна като красноречива и енергична жена, която никога не позволява на адвокатите да й се качат на главата. Седеше на съдийския стол едва от пет години, но вече се бе справила с няколко от най-големите процеси във Вашингтон. За нея се знаеше също, че не допуска никакви своеволия в съдебната зала.
Тихичко, почти незабелязано Гари Сонеджи/Мърфи бе придружен до мястото му. Вече беше седнал и изглеждаше благовъзпитан, какъвто винаги си е бил Гари Мърфи.
Присъстваха няколко прочути журналисти и поне двама от тях вече пишеха книги за отвличането.
Прокурорът и защитата изглеждаха изключително уверени и много добре подготвени за първия ден, като че ли тезите им бяха непоклатими.
Процесът започна с малко театрално изпълнение. Миси Мърфи се разхълца откъм първия ред.
— Гари на никого не е причинил зло — изхлипа високо тя. — Гари никога не би наранил друг човек.
От залата някой се провикна:
— О, я престанете, госпожо!
Съдийката Каплан удари с чукчето и нареди:
— Тишина в залата! Тишина! Достатъчно!
Достатъчно и още как.