Започна се. Започна процесът на века — процесът на Гари Сонеджи/Мърфи.
Глава 58
Всичко като че ли беше в постоянно движение и хаос, и най-вече моята взаимовръзка с първоначалното разследване и процеса. След като напуснах този ден съдебната зала, аз се отдадох на единственото, което според мен имаше смисъл — играх футбол с децата.
Деймън и Джанел бяха като вихрушки — състезаваха се за моето внимание през целия следобед, задушаваха ме с нуждата си от мен. Откъснаха ме от неприятните перспективи, които се очертаваха през следващите няколко седмици.
След вечеря двамата с Нана останахме на масата за втора чашка кафе от цикория. Исках да разбера становището й. Така или иначе ми предстоеше да го чуя. По време на вечерята ръцете й шаваха неспокойно като на Сачел Пейдж30, който се кани да хвърли топката.
— Алекс, мисля, че трябва да поговорим — каза най-сетне тя.
Когато Мама Нана има да ми каже нещо, тя първо притихва за известно време, след което отваря уста и не млъква, понякога с часове. Децата гледаха телевизионното състезание „Колелото на съдбата“ в другата стая. Радостните им възгласи и скандирания, с които поощряваха състезателите, създаваха приятен домашен звуков фон.
— За какво ще си говорим? — попитах аз. — Чу ли, че едно от всеки четири деца в САЩ живее в бедност? Скоро ще се превърнем в моралното мнозинство на тази държава.
Нана беше сдържана и замислена. Явно от дълго време замисляше предстоящото слово. Поне в това бях сигурен. Зениците й бяха станали като главички на карфици.
— Алекс — започна тя, — знаеш, че съм винаги на твоя страна, когато става дума за нещо важно.
— Още откакто пристигнах във Вашингтон с един кат дрехи и, ако не се лъжа, седемдесет и пет цента — казах аз.
Все още ясно си спомнях как ме изпратиха „на север“ да живея с баба си, както и деня, когато пристигнах с влака на гара „Юниън“ от Уинстън-Салем. Майка ми току-що беше починала от рак на белите дробове, а баща ми беше умрял предната година. Нана ме заведе на обяд в закусвалнята „Морисън“. За първи път ядох в ресторант.
Реджайна Хоуп ме прибра, когато бях деветгодишен. Тогава наричаха Мама Нана „Кралицата на надеждата“31. Беше учителка във Вашингтон. Наближаваше петдесетте, а дядо ми беше починал. Тримата ми братя пристигнаха във Вашингтон по същото време. Живяха ту при едни, ту при други роднини, докато навършиха осемнайсет. Аз останах с Нана.
Извадих късмет. Понякога Мама Нана ставаше „супернеприятна“, защото знаеше кое е добро за мен. Беше виждала такива като мен. Познаваше добре баща ми — и добрите, и лошите му страни. Обичаше майка ми. Мама Нана беше, и още е, надарен психолог. Нарекох я Мама Нана32, когато бях десетгодишен. Защото дотогава тя наистина се бе превърнала едновременно в моя баба и майка.
Сега беше скръстила ръце на гърдите си. Желязна воля.
— Алекс, боя се, че имам отрицателно отношение към връзката ти — каза тя.
— Можеш ли да ми кажеш защо? — попитах аз.
— Да, мога. Първо, защото Джези е бяла, а аз не вярвам на повечето бели. Бих искала, но не мога. Не са много тези, които ни уважават. Лъжат ни в очите. Така се държат с хората, които не са от тяхната черга.
— Звучиш като революционер от улицата — пошегувах се аз и се заех да прибирам от масата чиниите и приборите и да ги трупам в нашата стара порцеланова мивка.
— Не се гордея с тези си чувства, но нищо не мога да направя — заяви тя, като ме следеше с очи.
— Това ли е провинението на Джези? Че е бяла?
Нана се размърда в стола си. Нагласи си очилата, които висяха на врата й с верижка.
— Нейното провинение е, че ходи с теб. Изглежда иска да жертваш кариерата си в полицията и всичко, което вършиш тук в квартала. Да се откажеш от всичкото добро в живота си. От Деймън и Джанел.
— Деймън и Джанел не изглеждат наскърбени или разтревожени — отвърнах аз и гласът ми леко се повиши.
Стоях прав с мръсните съдове в ръце.
Нана плесна силно с длани по дървените дръжки на стола.
— Защото, по дяволите, имаш капаци на очите, Алекс. Ти за тях си слънцето и небето. Деймън се страхува, че просто ще ни напуснеш.
— Децата се разстройват само ако ти ги разстроиш — казах аз това, което чувствах и смятах за вярно.
Мама Нана бавно се отпусна в стола си. От устата й се отрони едва доловим стон. Беше наскърбена.
30
Сачел Пейдж (1906–1982) — един от големите бейзболисти на Америка. Установява рекорд в хвърлянето на топка и извежда „Монарсите“ на Канзас Сити от Негърската лига на върха на шампионата през 1942. — Б.ред.