— Честно казано, за мен това е единственото обяснение на случилото се.
— Доктор Темкин, разбирам, че при тези обстоятелства въпросът ми е деликатен, но обвиняемият беше ли ваш приятел?
— Да. Той ми беше приятел.
— Все още ли е?
— Бих искала Гари да получи помощта, от която се нуждае.
— Аз също — каза Нейтън. — Аз също.
Антъни Нейтън изстреля първия си мощен заряд в петъка от втората седмица на процеса. Беше драматично и неочаквано. Започна с консултация между него, Мери Уорнър и съдията Каплан. По време на разговора прокурорката за първи път повиши глас.
— Ваша чест, възразявам! Настоятелно възразявам срещу този… каскадьорски номер. Това си е чиста каскада!
В съдебната зала вече се шумеше. Репортерите от първите редове застанаха нащрек. Очевидно решението на съдията беше в полза на защитата.
Мери Уорнър се върна на мястото си, загубила малко от самообладанието си.
— Защо не бяхме информирани предварително? — провикна се тя. — Защо за това не бе съобщено на предварителните срещи?
Нейтън вдигна ръце и умири залата. После поднесе новината:
— Призовавам доктор Алекс Крос като свидетел на защитата. Призовавам го, въпреки че е враждебно настроен към защитата и няма да ни сътрудничи. Но все пак защитата го призовава.
Аз бях каскадата.
Глава 60
— Нека пак да гледаме филма, татко — примоли се Деймън. — Сериозно ти говоря.
— Тихо. Ще гледаме новините — срязах го аз. — Току-виж си научил нещо за живота освен „Батман“.
— Филмът е смешен — опита се да ме вразуми Деймън.
— Също и новините — открих аз една малка тайна на сина си.
Това, което не му казах, бе, че съм страшно напрегнат, задето щях да свидетелствам в съда в понеделник. Като свидетел на защитата.
Тази вечер чух по телевизията новината, че Томас Дън ще се кандидатира за сенатор в Калифорния. Дали не се опитваше да нормализира живота си? Дали пък той самият не бе замесен в отвличането? Засега нищо не изключвах. Бях станал параноичен за твърде много неща, свързани с отвличането. Дали нямаше нещо повече от привидното в новината от Калифорния за неговото кандидатиране? На два пъти бях искал разрешение да отида там, за да разследвам, но и двата пъти ми беше отказано. Джези ми помагаше. Имаше връзки в Калифорния, но засега нищо повече не бяхме научили.
Гледахме новините, седнали на пода в дневната. Джанел и Деймън се бяха сгушили до мен. Преди новините гледахме на видео филма „Ченге в детската градина“ за десети, дванайсети или може би двайсети път.
Децата бяха категорични, че аз трябва да играя вместо Арнолд Шварценегер. Аз самият смятах, че Арнолд се превръща в един много добър комик. Или може би просто предпочитах Шварценегер пред още едно изглеждане на „Бенджи“33 или „Дамата и Скитникът“34.
Нана беше в кухнята и играеше карти с леля Тия. Виждах телефона на стената в кухнята. Слушалката беше свалена, за да не се обаждат репортери и разни смахнати.
Телефонните разговори, които водих с журналисти тази вечер, в крайна сметка се завъртаха около един въпрос. В състояние ли съм да хипнотизирам Сонеджи/Мърфи в препълнената съдебна зала? Ще ни каже ли някога Сонеджи какво се е случило с Маги Роуз Дън? Дали според мен е психопат или социопат? Отказах да дам мнението си.
Към един часа през нощта се позвъни на вратата. Нана отдавна се беше качила горе. Към девет бях сложил Джанел и Деймън да спят, след като четохме още малко от вълшебната книга „Черно и Бяло“ на Дейвид Маколи.
Влязох в тъмната столова и отместих пердето. Беше Джези. Тъкмо навреме.
Излязох на верандата и я прегърнах.
— Да вървим, Алекс — прошепна тя.
Имаше план. Каза, че всъщност планът й не бил никакъв план, но аз си познавам човека.
Тази нощ мотоциклетът на Джези наистина гълташе пътя. Минавахме покрай колите, които сякаш стояха неподвижни, замръзнали във времето и пространството. Префучавахме покрай тъмни къщи, зелени площи и всичко друго от познатия ни свят. На трета скорост. Летяхме.
Казах й да премине на четвърта, после на пета. Беемвето ръмжеше равномерно и гладко под нас, а единственият му фар осветяваше пътя с примамлива светлина.
Джези сменяше пътните ленти с лекота и доста начесто, докато минаваше на четвърта, а накрая превключи на чистата бързина на пета скорост. Вдигнахме сто и осемдесет по „Джордж Вашингтон“, а когато се включихме в 95-и път, който отвежда на юг през Вирджиния, се движехме със сто деветдесет и пет. Веднъж Джези ми каза, че никога не се е качвала на мотора си, без да вдигне поне сто и шейсет. Повярвах й.