Не спряхме летежа си през времето и пространството, докато не стигнахме една бензиностанция на „Мобил Ойл“ в Лъмбъртън, щата Северна Каролина.
Беше почти шест сутринта. Мъжът от бензиностанцията явно не беше виждал по-безумна гледка от нас. Чернокож и руса бяла жена. Дебелогъз мотоциклет. Щеше да има за какво да се говори вечерта в малкия град.
Впрочем и неговият вид не беше по-малко странен от нашия. Носеше наколенки за скейтборд върху сиво-сини „фермерски“ джинси. Беше двайсет и няколко годишен със супермодерна щръкнала право нагоре намазана с гел коса, която по̀ прилягаше на плажовете в Калифорния, отколкото на тази част от страната. Как подобна прическа беше стигнала толкова бързо до Лъмбъртън, Северна Каролина? Лудостта по въздуха ли се предаваше? Свободен обмен на идеи?
— Добрутро, Рори — усмихна се Джези на момчето.
Тя застана между двете бензоколонки и ми намигна.
— Рори е на смяна от единайсет вечерта до седем сутринта. Това е единствената денонощна бензиностанция в радиус от осемдесет километра. Рори продава и всякакви таблетки — сниши Джези глас. — Всичко необходимо да изкараш нощта. Какво ще си поръчаш — „Земни пчели“, „Черни красавици“, диазепам…
Беше превключила на провлачено южняшко произношение, което ми погали слуха. Русата й коса беше разрошена от вятъра и това също ми харесваше.
— „Екстаз“, метамфетаминхидрохлорид… — продължи да изрежда тя менюто.
Рори поклати глава, като че ли тя е луда. Виждах, че я харесва. Отметна въображаема коса от очите си.
— Божичко, човече! — каза.
Много словоохотлив младеж.
— Не се притеснявай от Алекс — усмихна му се отново тя. Щръкналата коса го караше да изглежда шест-седем сантиметра по-висок. — Той е наш човек — продължи тя. — Просто още едно ченге от Вашингтон.
— Леле Боже! Дяволите да те вземат, Джези! Го-о-споди! Ти и твоите приятели ченгета!
Рори се завъртя на петите на ботушите си, като че ли го бяха опърлили с газова горелка. Май се беше нагледал на щур народ по време на нощната си смяна на този оживен междущатски път. Ние двамата със сигурност бяхме от тях. Но я да видим, какви други приятели ченгета?
След по-малко от петнайсет минути бяхме в къщичката на Джези край езерото. Беше малко бунгало, построено до самата вода, заобиколено от ели и брези. Времето беше почти без грешка — циганско лято, което отдавна трябваше да е свършило. На ви глобално затопляне.
— Не си ми казала, че си земевладелка — казах аз, докато се спускахме по живописен лъкатушещ път към виличката.
— Ами, Алекс. Дядо ми остави това място на майка ми. Беше местният нехранимайко и крадец. Натрупал малко пари. Единственият от нашето семейство, който е успял. Престъпленията, изглежда, добре се отплащат.
— Така казват.
Слязох от мотора и се разкърших. Влязохме в къщата. Вратата не беше заключена, което силно ме озадачи.
Джези провери запасите в хладилника, който се оказа добре зареден. Пусна една плоча на Брус Спрингстийн и излезе навън.
Аз я последвах към преливащата в отблясъци синьо-черна вода. Имаше наскоро построен кей. Тясна пътечка водеше до една широка площадка, на която бяха здраво прикрепени маса и столове. Чувах музиката от албума „Небраска“.
Джези свали ботушите си, после и три-четвъртите си чорапи на сини райета. Потопи единия си крак в спокойната вода.
Дългите й крака бяха великолепни, със стегнати мускули като на спортистка. Стъпалата й също бяха издължени, с красива извивка, по-хубави няма накъде. Напомняше ми за богатите момичета южнячки, които учат в университетите на Флорида, Маями, Южна Каролина, Вандербилт. Не можех да открия нещо по нея, което да не гали погледа.
— Ако щеш вярвай, но водата е двайсет и пет градуса — каза тя и се усмихна морно.
— Точно толкова? — попитах аз.
— Да. Точно на чертичката. Ще се къпем ли или ще се правим на срамежливи?
— Какво ще кажат съседите? Не си нося бански, нито имам нещо подходящо.
— Ето това беше планът „без план“. Представи си. Цяла събота без никакъв план. Никакъв процес. Никакви интервюта. Никакви стрелби откъм семейство Дън. — Като интервюто на Томас Дън с Лари Кинг35 тази седмица. Оплака се, че разследването, довело до процеса, не било на висота. И пак посипа с лют пипер името ми. — Никакви земетръсни отвличания, които да ни тормозят. Само ние двамата тук насред нищото.