— Харесва ми — казах аз. — Насред нищото.
Огледах наоколо и проследих с поглед елите, които опираха в чистото синьо небе.
— Тогава така ще наречем това място — Насред нищото, щата Северна Каролина.
— Сериозно, Джез. Какво ще кажат съседите? Все пак сме в Северна Каролина.
Тя се усмихна.
— Наоколо няма жива душа поне на няколко мили, Алекс. Ако щеш вярвай, но няма други къщи. Прекалено е рано освен за рибарите на костур.
— Не ми се иска да се срещам с рибари на костур от Северна Каролина. Току-виж ме взели за голям черен костур. Чел съм „Освобождение“ от Джеймс Дики.
— Всички рибари ходят в южния край на езерото. Имай ми доверие, Алекс. Позволи ми да те съблека. Ще се почувстваш по-удобно.
— Ще се разсъблечем взаимно — предадох се аз и се оставих в ръцете й, в бавния ритъм на великолепното утро.
Съблякохме се на площадката. Утринното слънце едва-едва топлеше и усещах как лекият бриз откъм езерото охлажда като с вентилатор тялото ми.
Опитах водата със собствения си изящен глезен. Джези не бе преувеличила за температурата.
— Не бих те излъгала. Досега не съм го правила — усмихна се тя.
Гмурна се във водата и почти не се чу плясък.
Последвах я по следите от въздушните мехурчета, оставени от тялото й. Докато се гмурках, си мислех: „Чернокож мъж и красива бяла жена плуват заедно.“
В средния Юг. В лето господне хилядо деветстотин деветдесет и трето.
Бяхме безразсъдни и може би малко откачени.
Бъркахме ли? Някои хора биха си го помислили. Но защо? Пречехме ли на някого, че сме заедно?
На повърхността водата беше топла, но метър-два по-долу ставаше доста по-студена. Изглеждаше синьо-зелена. Вероятно идваше от някакви извори. Усещах силни подводни течения, които ме блъскаха в гърдите.
Проблесна ми мисълта: „Възможно ли е да се влюбваме? Това ли чувствах в момента?“ Изскочих на повърхността за глътка въздух.
— Пипна ли дъното? При първото си гмуркане за деня трябва да го пипнеш.
— Иначе какво? — попитах аз.
— Иначе си посерко и ще се удавиш или ще се изгубиш завинаги в гъстите гори. Самата истина. Случвало се е неведнъж тук в Насред нищото.
Играхме си като деца в езерото. И двамата бяхме работили много. Твърде много, почти една цяла година от живота ни.
От площадката имаше спусната стълба от кедрово дърво. Беше нова и усещах свежия мирис на дървото. Чудех се дали Джези я е правила сама през ваканцията си преди отвличането.
Уловихме се за стълбата и един за друг. Някъде далеч в езерото чух крякане на патици. Странен звук. По гладката вода, простряла се пред нас, се появиха леки вълнички, които загъделичкаха брадичката на Джези.
— Харесвам те, когато си такъв. Толкова си уязвим — каза тя. — Истинската ти същност излиза на повърхността.
— Имам чувството, че твърде дълго всичко около мен е било нереално — признах си аз. — Отвличането. Преследването на Сонеджи. Процесът във Вашингтон.
— Това тук е единственото реално нещо за момента. Толкова ми е хубаво да бъда с теб ей-така — и Джези положи ръка върху гърдите ми.
— Ей-така?
— Ей-така. Виж колко просто може да бъде — посочи с ръка живописното езеро и гъстия пръстен от ели. — Не виждаш ли? Толкова е естествено. Всичко ще бъде наред, обещавам. Между нас никога няма да застанат рибари на костур.
Джези беше права. За пръв път от много време почувствах, че всичко може да се оправи — всичко отсега нататък. Нещата бяха тъй спокойни, прости и хубави, че нямаше накъде повече. Не искахме уикендът да свърши.
Глава 61
— Аз съм детектив от отдел „Убийства“ на вашингтонската полиция. Длъжността ми е началник на отдел. Понякога участвам в разследването на особено тежки престъпления, свързани с психологически съображения, които могат да се окажат важни за случая.
Заявих го под клетва в претъпканата, смълчана, наелектризирана съдебна зала във Вашингтон. Беше понеделник сутринта. Уикендът ми се струваше отдалечен на хиляди километри. Усещах как по темето ми се стичат вадички пот.