— Гари — казах аз, — искам да се облегнеш назад и да се опиташ да се отпуснеш. И да видим какво ще стане.
— Ще направя каквото мога — рече той и изглеждаше искрен.
Беше облечен е тъмносин костюм, чиста бяла риза и раирана връзка. Приличаше повече на адвокат от собствения си адвокат.
— Ще те хипнотизирам отново, защото адвокатът ти смята, че това може да помогне на делото. Ти също даде съгласието си. Така ли е?
— Да — отговори Гари. — Искам да кажа истината… Искам самият аз да я разбера.
— Добре тогава. Започни да броиш от сто надолу. Правили сме го вече. С всяка цифра трябва да се отпускаш. Можеш да започнеш.
Гари Мърфи започна да брои.
— Очите ти започват да се затварят. Сега се чувстваш по-отпуснат… в спящо състояние… дишаш дълбоко — тихо и монотонно му говорех аз.
В съдебната зала цареше почти пълна тишина. Единственият звук беше плътната вибрация на климатичната инсталация.
Гари най-после спря да брои.
— Чувстваш ли се удобно? Всичко наред ли е? — попитах го аз.
Кафявите му очи бяха като стъклени, влажни. Като че ли много лесно изпадна в транс. Но нямаше как да проверя дали наистина е хипнотизиран.
— Да. Добре съм. Чувствам се отлично.
— Ако по някаква причина искаш да прекъснем сеанса, знаеш как да го направиш.
— Да, знам — кимна леко той, но като че ли не ме слушаше.
Като имах предвид цялото напрежение и обстоятелствата около процеса, съмнявах се, че симулира.
— Преди време в един от миналите сеанси ние говорихме за случилото се в „Макдоналдс“. Ти ми каза, че си се „събудил“ в полицейската кола. Спомняш ли си?
— Така беше, спомням си добре — отвърна той. — Събудих се в полицейска кола пред заведението. Изведнъж се събудих, а около мен полиция. Арестуваха ме.
— Как се почувства, когато те арестуваха?
— Не можех да повярвам, че се случва с мен. По никакъв начин. Сигурен бях, че е някакъв кошмарен сън. Казах им, че съм търговски пътник, казах им къде живея в Делауер. Казах им всичко, за което можех да се сетя, за да им докажа, че са заловили не този, когото трябва. Не съм престъпник. Нямам полицейско досие.
— Говорихме за времето малко преди арестуването ти. Когато си влязъл в ресторанта.
— Не мога… не мога да си спомня добре. Нека се опитам да помисля… — Изглеждаше, сякаш се мъчи да го направи. Дали не се преструваше? Или се чувстваше неудобно от истината такава, каквато си я припомняше сега?
Когато в затвора той разкри пред мен личността на Сонеджи, аз много се изненадах. Питах се дали ще го направи отново. Особено при тези тежки обстоятелства.
— Отбил си се в „Макдоналдс“, за да отидеш до тоалетната. Освен това си искал да пиеш кафе, за да се чувстваш бодър по време на пътуването си.
— Спомням си… много слабо. Със сигурност се виждам в ресторанта. Спомням си, че бях там…
— Не бързай. Разполагаме с достатъчно време, Гари.
— Тълпи народ. Залата е претъпкана с хора. Приближих се до вратата на тоалетната. Но по някаква причина не влязох. Не знам защо. Странно, но не си спомням.
— Какво чувстваше тогава? Когато не влезе в тоалетната. Спомняш ли си какво почувства тогава?
— Възбуда. Ставаше все по-зле. Усещах как кръвта пулсира в главата ми. Не разбирах защо. Бях разстроен, а не знаех защо.
Сонеджи/Мърфи гледаше право напред, покрай лявото ми рамо. Бях малко изненадан, че с такава лекота можех да забравя присъстващите в залата, които не откъсваха очи от нас двамата.
— Сонеджи беше ли в ресторанта? — попитах го аз.
Той леко наклони глава. Имаше нещо затрогващо в това движение.
— Сонеджи е там. Да. Той е в „Макдоналдс“. — Започна да се вълнува. — Преструва се, че купува кафе, но изглежда ядосан. Мисля, че е направо бесен. Сонеджи е смахнат, лош човек.
— Защо е толкова бесен? Знаеш ли? От какво е ядосан Сонеджи?
— Струва ми се, защото… нещата са се объркали. Полицията е извадила невероятен късмет. Планът му да стане известен се е провалил. Пълен провал. Сега се чувства като Бруно Ричард Хауптман. Поредният неудачник.
Ето ти новина. Преди не беше споменавал отвличането. Всички в залата се бяха втренчили в нас. Аз не откъсвах очи от Гари Сонеджи/Мърфи.