Изведнъж Гари Мърфи отново се върна в съдебната зала. Очите му се фокусираха в мен. В тях не прочетох нищо освен страх.
Присъстващите в залата станаха неуправляеми. Репортерите от телевизията и вестниците хукнаха да съобщят новините. Съдийката Каплан удряше ли, удряше с чукчето.
Някой друг беше взел Маги Роуз Дън… Възможно ли е?
— Всичко е наред, Гари — успокоих го аз. — Разбирам защо се изплаши.
Той се втренчи в мен, а после много бавно обходи с очи шумната и развълнувана съдебна зала.
— Какво стана? — попита той. — Какво се е случило тук?
Част четвърта
Не забравяйте Маги Роуз
Глава 63
Все още си спомням нещо от Кафка. По-специално смразяващото начало на „Процесът“: „Някой изглежда беше изрекъл лъжи по адрес на Йозеф К., защото, без да е извършил нищо, една сутрин той бе арестуван.“ Това се опитваше да ни внуши и Гари Мърфи — че е затворен в капана на един кошмар. Че е невинен като Йозеф К.
Снимаха ме пет-шест пъти на излизане от съдебната зала. Всеки имаше въпрос, а аз нямах какво да отговоря. Никога не пропускам възможността да си държа устата затворена.
— Жива ли е Маги Роуз? — искаха да узнаят от пресата. Отказах да им кажа мнението си. Защото мислех, че не е.
На излизане от залата видях Катерин Роуз и Томас Дън, които се бяха запътили към мен. Бяха обсадени от репортери от телевизията и вестниците. Исках да говоря с Катерин, но не и с Томас.
— Защо му помагате? — повиши глас Томас Дън. — Не разбирате ли, че лъже? Какво ви става, Крос?
Лицето му беше зачервено и много напрегнато. Беше изгубил самообладание. Вените на челото му се бяха издули. Катерин Роуз изглеждаше отчаяна, безутешна.
— Бях призован като враждебно настроен свидетел — обясних аз. — Върша си работата. Това е всичко.
— В такъв случай зле я вършите — продължи да ме напада Томас Дън. — Вие изпуснахте дъщеря ни във Флорида. А сега се опитвате да освободите похитителя й.
Тук вече ми писна от него. Беше ме нападал лично по телевизията и в пресата. Колкото и да исках да му върна дъщерята, нямах намерение да понасям повече оскърбленията му.
— Как ли не! — изкрещях аз, докато камерите бръмчаха около нас. — Бяха ми вързани ръцете. Отстраниха ме от случая заради нечий каприз, после пък ме върнаха. А аз съм единственият, който е постигнал някакви резултати.
Завъртях се на пети и хукнах надолу по стръмните стълби. Разбирах мъката им, но Томас Дън ме тормозеше от месеци. Нападките му бяха насочени лично срещу мен, но грешеше. Изглежда никой не искаше да осъзнае един прост факт — единствен аз все още се опитвах да разбера истината за Маги Роуз. Само аз.
Бях стигнал края на стълбите, когато Катерин Роуз ме догони. Тичаше след мен. По петите я следваха фотографи. Бяха навсякъде, а автоматичните им филмогълтачи щракаха като бесни. Пресата се опитваше със зъби и нокти да не изпусне нещо.
— Съжалявам за всичко това — каза тя, преди да успея да отворя уста. — Загубата на Маги побърква Том, разрушава и брака ни. Знам, че сте направили всичко възможно. Знам какво трябваше да изтърпите. Съжалявам, Алекс. Съжалявам за всичко.
Беше странен, странен момент. Пресегнах се и улових ръката на Катерин Роуз Дън. Благодарих й и обещах, че няма да се откажа. Фотографите продължиха да ни снимат. После бързо си тръгнах и категорично отказах да съобщя на журналистите какво се е случило между Катерин Роуз и мен. Мълчанието е най-доброто отмъщение за чакалите от пресата.
Отправих се към къщи. Продължавах да търся Маги Роуз Дън, но вече се опитвах да я открия в съзнанието на Сонеджи/Мърфи. Възможно ли е някой да я е взел от скривалището? Защо му е на Гари Мърфи да твърди това? Докато карах към Югоизточния квартал, си спомнях какво беше казал по време на хипнозата. Дали Гари Сонеджи не ни беше разиграл по всички правила в съдебната зала? Много вероятно и съвсем възможно. Дали това не беше част от неговите ужасяващи планове?
На другата сутрин се опитах повторно да хипнотизирам Сонеджи/Мърфи. Удивителният детектив/доктор Крос отново на сцената! Или поне така звучаха новините тази сутрин.
Този път не се получи. Гари Мърфи бе прекалено уплашен или поне така твърдеше адвокатът му. В претъпканата зала бе твърде шумно. Съдийката Каплан я опразни, но и това не помогна.