— Детектив Алекс Крос? — попита един от мъжете. Междувременно партньорът му ме снима няколко пъти. Светлината от светкавицата му огря паркинга.
— Ние сме от „Нашънъл Стар“. Искаме да говорим с вас, детектив Крос.
Долових английски акцент. „Нашънъл Стар“ е американски таблоиден вестник, който се издава в Маями. От най-жълтите.
— Какво общо има това, което става тук, със случая? — обърнах се към англичанина, като премятах с пръсти в джоба си сребърното гребенче на Джези. — Това е лично. Не е новина. Никому не влиза в работата.
— Наша работа е да преценим — заяви той. — Засега не знам, приятел. Може да са важни контактите между полицията на Вашингтон и Службата за охрана. Тайни разговори или нещо подобно.
Жената вече чукаше на вратата на стаята. Гласът й проехтя като удар по железен варел.
— „Нашънъл Стар“ — обяви тя.
— Не излизай — извиках на Джези.
Вратата се отвори и Джези се появи напълно облечена. Загледа се в къдрокосата жена и изобщо не се опита да прикрие презрението си.
— Сигурно много сте горди с това — обърна се тя към репортерката. — Вероятно никога досега не сте били толкова близо до наградата „Пулицър“ за най-добра журналистика.
— Ами! — не й остана длъжна другата. — Познавам Роксана Пулицър. А сега познавам и вас двамата.
Глава 65
Свирех на пианото потпури от мелодии на Кийт Сует, Бел Бив Дивоу, Хамър и Пъблик Енеми. Останах на верандата и забавлявах Деймън и Джанел до към осем сутринта. Беше сряда — същата седмица, в която двамата с Джези бяхме неприятно изненадани от репортерите в Арлингтън.
В кухнята Нана четеше най-новия брой на „Нашънъл Стар“, който бях купил за нея. Чаках да ме извика вътре.
Тя не го направи и аз станах от пианото, за да си получа заслуженото. Поръчах на Деймън и Джанел да стоят мирни.
— Стойте тук. Няма да мърдате.
Както всяка друга сутрин, Нана пиеше чай. Остатъците от свареното яйце и препечената филийка бяха още върху масата. Вестникът със сензацията лежеше небрежно сгънат на кухненската маса. Дали го бе чела? Не можех да отгатна по лицето й или от състоянието на вестника.
— Прочете ли статията? — бях принуден да попитам.
— Прочетох достатъчно, за да разбера за какво става дума. Видях и снимката ти на първа страница. Струва ми се, че хората така четат подобен род вестници. Винаги ме е учудвало, че в неделя сутрин след църква хората си купуват такъв вестник.
Седнах на масата срещу нея. Заля ме вълна от силни чувства и отдавнашни спомени. В съзнанието ми изникнаха редица разговори като този от нашето съвместно минало.
Нана си взе филийка препечен хляб. Потопи я в сладкото от портокалови корички. Ако птиците можеха да се хранят като хората, вероятно щяха да го правят като мама Нана. Беше като произведение на изкуството.
— Тя е красива и, не се съмнявам, много интересна бяла жена. Ти си много красив негър, който понякога носи и умна глава на раменете си. На много хора тази картина не им харесва. Не си изненадан, нали?
— Ами ти, Нана? Ти харесваш ли я? — попитах аз.
Мама Нана въздъхна тихо. Остави чашата си с чай и тя издрънча.
— Виж какво ще ти кажа. Не ми е известен медицинският термин, Алекс, но ти така и не успя да превъзмогнеш загубата на майка си. Виждах го, докато беше малък. Струва ми се, че и сега го забелязвам от време на време.
— Нарича се „посттравматичен стресов синдром“ — обясних аз. — Ако те интересува точния термин.
Нана се усмихна на моето бягство в специалната терминология. И преди съм го правил.
— Никога не бих коментирала това, което ти се е случило, но то си казва думата, откакто дойде във Вашингтон. Забелязах също, че невинаги съумяваше да намериш мястото си сред другите. Както децата умеят. Спортуваше, с твоя приятел Сампсън крадяхте от магазините, винаги си бил труден. Но четеше книги и беше умерено чувствителен. Разбираш ли какво искам да ти кажа? Може отвън да си корав, но не и отвътре.
Вече невинаги попивам безрезервно заключенията на Нана, но някои от наблюденията й все си ги бива. Наистина не си паснах добре с момчетата от Югоизточния квартал, но с течение на времето нещата тръгнаха към по-добро. Сега ме приемат съвсем нормално. Детектив/доктор Крос.
— Не исках да ти причинявам болка или да те разочаровам във връзка с това — върнах се аз към статията в таблоида.