— Взела си е отпуск, а може и да е напуснала Службата. Преди около час, Алекс. Никой не знае дали е скочила сама или са я бутнали.
Веднага позвъних в кабинета на Джези. Секретарката каза, че днес ще отсъства. Позвъних в апартамента й. Никой.
Отидох до дома й, като по пътя наруших неколкократно ограниченията за скорост. По радиото говореше Дерек Макгинти. Обичах да слушам гласа му дори когато не се вслушвам в думите.
В къщата нямаше никой. Но поне и фотографи не се спотайваха наоколо. Помислих си дали да не тръгна за вилата край езерото. От един уличен телефон се обадих в Северна Каролина. Местната телефонистка ми каза, че телефонът е изключен.
— Кога? — попитах аз изненадано. — Снощи звънях.
— Тази сутрин — отговори тя. — Телефонът е бил изключен тази сутрин.
Джези беше изчезнала.
Глава 66
Очаквахме произнасянето на присъдата над Сонеджи/Мърфи.
На 11 ноември съдебните заседатели се оттеглиха да вземат решение. Върнаха се в залата след три дни, а междувременно се носеха безспирни слухове, че не могат да решат дали обвиняемият е виновен или невинен. Целият свят като че ли бе притихнал в очакване.
Сутринта Сампсън ме взе от къщи и заедно отидохме в съдебната зала. Времето се беше постоплило след краткото застудяване, което предвещаваше настъпването на зимата.
Докато приближавахме авеню „Индиана“, си мислех за Джези. Цяла седмица не бях я виждал. Чудех се дали ще се появи в съда, за да чуе присъдата. Беше ми се обадила. Каза, че е в Северна Каролина. Само това каза. Отново бях самотен и това не ми харесваше.
Джези я нямаше пред сградата на съда. Видях Антъни Нейтън да слиза от сребрист мерцедес. Настъпваше неговият звезден час. Репортерите го накачулиха. Приличаха на ято врабчета, нахвърлили се върху трошички стар хляб.
Журналистите от телевизията и вестниците се опитаха да изкопчат нещо от мен или от Сампсън, преди да успеем да избягаме нагоре по стълбите на съда. И двамата не се натискахме за интервюта.
— Доктор Крос! Доктор Крос, моля ви — извика някой от тях и аз познах пискливия глас на водещата новините в местната телевизия.
Трябваше да спрем. Бяха ни последвали, пред нас също се оказа пълно с репортери. Сампсън изтананика част от „Няма накъде да бягам“ на Марта и групата Ванделас.
— Доктор Крос, смятате ли, че вашите показания могат да помогнат на Гари Мърфи да се измъкне от присъда за предумишлено убийство? Че непреднамерено сте му помогнали да избегне наказанието?
Нещо се скъса в мен.
— Щастливи сме да участваме в „Супер боул“36 — заявих аз много сериозно в обективите на няколко миникамери. — Алекс Крос ще се съсредоточи върху играта си. Останалото ще се нареди от само себе си. Алекс Крос благодари на Всевишния за възможността да играе на това ниво. — Надвесих се над репортера, който зададе въпроса. — Разбирате ли какво искам да кажа? Ясно ли е?
Сампсън се усмихна и каза:
— Колкото до мен, все още чакам доходоносно предложение да рекламирам маратонки или газирани напитки.
После продължихме нагоре по стръмните каменни стъпала към федералния съд.
Когато стъпихме в огромното пещероподобно фоайе, равнището на шума можеше спокойно да увреди слуха ни. Всички се бутаха и натискаха, но някак цивилизовано, както официално облечените хора ви бутат в гърба на излизане от „Кенеди Сентър“37.
Процесът срещу Сонеджи/Мърфи не бе първият, в който раздвоението на личността стоеше в основата на защитата. Но все пак беше най-нашумелият. Той повдигна емоционалните въпроси за вината и невинността, които хвърляха сянката на съмнение върху решението на съдебното жури… Ако Гари Мърфи беше невинен, как би могъл да бъде осъден за отвличане и убийство? Адвокатът му бе успял да засади семенцето на съмнението в нашите глави.
Горе в залата зърнах Нейтън. По време на заседанията на съда бе постигнал всичко, на което се е надявал.
— Ясно е, че в съзнанието на обвиняемия се борят две личности — беше казал той на съдебните заседатели в заключителната си реч. — Едната от тях е също толкова невинна, колкото всички вие. Гари Мърфи е добър човек. Гари Мърфи е съпруг и баща. Гари Мърфи е невинен!
Проблемът беше труден и представляваше сериозна дилема за съдебните заседатели. Беше ли Гари Сонеджи/Мърфи умел и зъл социопат? Осъзнаваше ли действията си и можеше ли да ги контролира? Имаше ли „съучастник“ в отвличането и в убийството на поне едно от децата? Или от самото начало е действал сам?