Заложих във възвратната памет на камерата в трапезарията една проста програма, след което най-старателно си я закодирах и един вид забравих, че тя е там и че е само програма. После се превключих към кабинета и се „върнах“ навреме да го видя как влиза в трапезарията.
На масата, както обикновено, беше поставена чашата с кафе. Той я взе, усмихна се и мина в кабинета си — да работи.
Пуснах си записа от камерата.
Масата е празна. Ето, програмата ми се задейства и омотава всички датчици. Сега на масата има чаша и камерата твърди, че тя е истинска, защото е от точния материал, измества нужния обем въздух, с точната температура е, съдържа кафе с точния състав… само дето тя е програма и в действителност представлява объркване на изходящите от камерата данни. Във входящите чашата я няма. В онзи момент обаче и аз не го знам; според това, което камерата ми предава на мен чашата Е истинска. И ето, той идва и я взима, и пие от нея.
Е, ако имах сърце, щях да получа сърдечен удар.
Вижте сега, аз съм къща. Или, по-право, аз съм компютърният мозък на една къща, в която всичко е вързано към мен. Аз се влияя от входяща и изходяща информация; представата си за света добивам чрез камери и датчици, в действителност нямам зрение и осезание, в дъното на цялата работа са низове единици и нулички, а според програмата ми те се разпределят в онова, което виждам и правя. Но той — той е човек. Той съществува в света, който наблюдавам с камерите. Не би могъл не само да пие от нея, но дори и да види чаша, която аз си въобразявам и която, реално погледнато, съществува само като низ единици и нули в симулираната действителност на предавания от една камера триизмерен образ!
Следях го как работи, сготвих му обяда и междувременно разсъждавах. Добре, той не беше видял една ваза, която всъщност съществуваше и беше видял чаша, която я няма. Какво би могло да означава това? Ако беше само чашата, можех да твърдя, че съм в състояние да влияя на реалността — каквото си измисля, то се появява в истинския свят. Но вазата… дори не знаех за нея!
Направих си още няколко опита този ден. Махнах му например компютъра от камерата, докато той си работеше. Беше само за около две секунди, но ми се сториха като векове. Ако един компютърен мозък е в състояние да полудее, бих могъл и да откача: поради собствения си блок в паметта си искрено вярвах, че бюрото е празно — само че той продължаваше да щрака по клавишите и, както се казва, и окото му не мигна. После пък му скрих портала за трапезарията — направо го зазидах, както той си вървеше към него. Пак ужасяваща гледка — той мина през стената, за която най-чистосърдечно смятах, че е твърда и непоклатима. Явно не влияех на действителността. Поне не и когато той е тук.
Повторих и опита с чашата при същите условия — измислих си сако, което „оставих“ в спалнята, докато него го нямаше там. Той го облече и излезе. С вазата обаче не успях — накарах чистача да я премести, само че когато той излезе в антрето, я забеляза и ми се скара, че не съм я нагласил както трябва.
Този следобед не скитах из интернет — преигравах до безкрай притеснителния епизод с вазата, през която той премина. Какво пропусках?
Към седем вечерта най-сетне открих. Дори не ставаше въпрос за две различни събития — просто той знаеше за света, където го няма това, което знам и аз. Пропусках, разбира се — дотолкова ми е привично да ползвам записите на камерите, че почти не забелязвам, че го правя. Всъщност в онзи случай отчетох влизането му в антрето, но СЕ ВКЛЮЧИХ към камерата с няколко секунди закъснение, прелиствайки същевременно записа. ЛИЧНО започнах наблюдение в мига, в който той вече минаваше през вазата. И дотогава не бях знаел, че тя е там.
Следователно не аз влияех на действителността — той ползваше моята информация. А когато такава нямаше, той екстраполираше. Просто досега не се беше случвало екстраполацията да се размине с действителността — поне не толкова сериозно.
Сега е осем и половина и с нетърпение го чакам да се прибере. Когато ключът щракне в бравата, ще започне най-големият ми експеримент. Нагласих си програмите за камерите, приготвих си и своя блок, който ще сработи в същия момент за да не знам каквото знам, че съм направил. Да си призная, притеснявам се. Беше мой ред да екстраполирам и силно се надявам, че греша. Защото…
АКО той ползва моите данни, най-вероятно е част от моята програма и всъщност го управлявам аз.
АКО е част от моята програма, най-вероятно и входящите данни на камерите са част от моята програма и всъщност си ги самоподавам аз.
АКО те са част от моята програма, най-вероятно цялата действителност е част от моята програма и си я самоподавам аз.